Р. Салваторе - Убежище

Мрачният елф седна на голия планински склон и се загледа в червения блясък, издигащ се над източния хоризонт. Навярно за стотен път наблюдаваше изгрева. Вече познаваше ослепителната светлина на слънцето и силната болка, която всеки път пронизваше лилавите му очи — очи живели в тъмнината на Подземния мрак в продължение на четири десетилетия.

Въпреки това, когато жаркото слънце надникна над хоризонта, мрачният елф не извърна глава. Той прие светлината като пречистване — болката му беше необходима, за да продължи по избрания път и да се превърне в обитател на Повърхността.

Сив дим се заизвива пред лицето на тъмнокожия елф. Той дори не погледна надолу — вече знаеше какво се е случило. Неговият пиуафуи, магическият плащ, който толкова години го бе пазил от дебнещите очи на съществата, обитаващи Подземния мрак, най-накрая бе отстъпил пред силата на дневната светлина. Магията на плаща бе започнала да отслабва още преди няколко седмици, а сега и самият той се разпадаше. Дрехата се топеше и цялата се осея с широки дупки.

Мрачният елф се опита да я прикрие с ръце. Искаше да спаси малкото, останало от плаща му, но знаеше, че усилията му ще са напразни — пиуафуи бе обречен на разрушение в този свят, толкова различен от земята, в която бе сътворен. Клетото същество отчаяно притисна магическата дреха към себе си, сякаш в съдбата и виждаше своята собствена участ.

Слънцето се издигна високо в небето и сълзи се затъркаляха от лилавите очи на мрачния елф. Вече не можеше да различи дима, не можеше да различи нищо, освен блясъка на страховитото огнено кълбо, но въпреки това не помръдна от мястото си. Той остана загледан в зората на деня.

За да оцелее, трябваше да се приспособи.

Мрачният елф заби крак в една остра каменна издатина, за да отвлече вниманието си от болката и вцепенението, което всеки момент заплашваше да го погълне. Замисли се колко са изтънели прекрасните му ботуши. Знаеше, че и те, като пиуафуи, скоро ще изчезнат.

Ами ятаганите? Нима и тези удивителни елфически остриета, които толкова пъти му бяха помагали, нима и те щяха да изчезнат? Ами Гуенивар, вълшебната му пантера и приятелка, и нея ли я очакваше същото? Елфът посегна несъзнателно към кесийката си, за да усети прекрасната, идеално изваяна, фигурка, с която призоваваше котката. В този миг на несигурност, твърдостта на статуетката го обнадежди, но какво щеше да се случи ако и тя беше изработена от мрачните елфи, ако и нейната магия бе пригодена само за техния свят, обгърнат от тъмнината? Дали и Гуенивар нямаше скоро да изчезне?

— В какво жалко същество ще се превърна! — изстена мрачния елф и отново се усъмни в мъдростта на решението си да напусне земите на Подземния мрак и да забрави злите си сънародници.

Главата му пулсираше от болка, капки пот се стичаха в очите му и усилваха паренето в тях. Слънцето продължаваше да се издига и мрачният елф не издържа повече. Той се изправи, обърна се към малката пещера, която сега беше негов дом и унесено посегна към кесийката си.

Плащът пиуафуи се вееше на парцали около него и едва го предпазваше от хапещия мразовит планински ветрец. В земите на Подземния мрак не духаше вятър, освен леките течения, издигащи се над магмените езера, не се чувстваше и хлад, освен в леденото докосване на немъртвите чудовища. Светът на Повърхността, който мрачният елф познаваше едва от няколко месеца, бе толкова различен и разнообразен. „Дори прекалено“, често си мислеше той.

Но Дризт До’Урден нямаше да се предаде. Подземният мрак беше светът на неговата раса, на семейството му — в тази тъмнина елфът не можеше да намери мир и спокойствие. Ръководен от принципите си, той се бе опълчил срещу Лот, Кралицата на Паяците — злата богиня, която мрачните елфи поставяха над всичко друго, дори и над собствения си живот. Те, както и семейството му, не можеха да простят светотатството, а в Подземния мрак нямаше убежище, което да скрие Дризт от омразата им.

Дори и да вярваше, че слънцето ще го изгори докрай, така както бе унищожило ботушите и безценният му пиуафуи, дори и да знаеше, че ще се превърне в сивкав дим, понесен от ледения планински вятър, мрачният елф щеше да запази принципите и достойнството си — тези качества, които бяха осмислили живота му.

Дризт сграбчи останките от плаща си, дръпна ги и ги захвърли в дълбоката пропаст. Хапещият вятър брулеше потното му чело, но елфът продължи напред с гордо вдигната глава и широко отворени лилави очи.