Р. Салваторе - Убежище

Когато пристъпи в ледения поток, Дризт потрепери. В земите на Подземния мрак температурите бяха сравнително постоянни, а мракът беше непрогледен. Този нов свят обаче, го изненадваше на всяка стъпка. Беше забелязал, че периодите на мрак и светлина се редуват постоянно, слънцето залязваше по-рано с всеки изминал ден, температурите се меняха ежечасно, а през последната седмица не спряха да се понижават. Мракът не беше пълен мрак, нито светлината — пълна светлина. Понякога през нощта сребърно, светещо кълбо се издигаше над хоризонта, а друг път през деня небето сякаш губеше яркосиния си оттенък и се оцветяваше в сиво.

Въпреки всичко, Дризт често се чувстваше несигурен, не знаеше дали решението му да заживее в тази непозната земя е било правилно. Сега, когато гледаше към ятаганите си, легнали в сянката, на няколко крачки от мястото, където се къпеше, мрачният елф трябваше да признае, че Повърхността, въпреки всичките си странности, предлагаше много повече мир и спокойствие, отколкото можеше да намери в земите на Подземния мрак.

Ала въпреки спокойствието, Дризт все още живееше в необитаемите райони. Беше прекарал четири месеца на Повърхността и все още бе сам, освен в миговете, прекарани с магическата си спътница — Гуенивар. В този момент мрачният елф се чувстваше уязвим — бе гол до кръста, облечен само в окъсаните си панталони очите го боляха от секрета, с който го бе напръскал скунксът, обонянието му се бе изгубило в облака от собствената му воня, а острият му слух беше съвсем притъпен от шума на буйния поток.

— Колко ли окаяно изглеждам? — намръщи се Дризт и грубо прокара тънките си пръсти през гъстата си бяла коса. Отново погледна към оръжията си и въпросът се изпари от съзнанието му на секундата.

Пет тромави същества ровеха из екипировката му и изглежда въобще не се интересуваха от опърпания вид на мрачния елф в потока.

Дризт огледа сивкавата кожа и тъмните кучешки муцуни на тези двуметрови човекоподобни създания, но накрая погледът му се спря на копията и мечовете, които те насочиха към него. Беше виждал подобни същества — в Мензоберанзан ги използваха като роби. В тази ситуация, разбира се, гнолите изглеждаха много по-различни, много по-злокобни, отколкото му се струваха в града на мрачните елфи. Чудеше се дали да не се втурне към тях и да прибере ятаганите си, но се отказа от тази идея — знаеше, че копията им ще го пронижат много преди да е стигнал от остриетата. Най-високият от бандата на гнолите, висок почти два метра и половина с поразително червена коса, погледна към Дризт, огледа екипировката му, а после отново се вторачи в мрачния елф.

— Какво ли си мислиш? — промърмори на себе си Дризт. Не знаеше много за гнолите. В Академията на Мензоберанзан ги учеха, че гнолите са гоблиноидна раса — зла, непредвидима и много опасна. Но същото им казваха за хората и за елфите от Повърхността, и както май се оказваше, за всички създания, различни от мрачните елфи. Въпреки затрудненото си положение, Дризт се засмя. Иронията беше там, че не другите същества, а именно мрачните елфи заслужаваха тези определения — зли и непредвидими!

Гнолите не помръднаха, нито предприеха нещо. Окъсаният До’Урден разбираше колебанието им — все пак пред очите им стоеше мрачен елф — и знаеше, че трябва да се възползва от страха им в първия удобен миг. Дризт призова вродените си магически способности и с едно движение на китката обви всичките пет гнола в безвредни, червени пламъци.

Точно както се бе надявал Дризт, едно от създанията веднага се строполи на земята, но другите спряха. Обиграният им водач им бе дал знак — беше протегнал ръка. Те се огледаха нервно наоколо — изглежда се чудеха дали е разумно да останат. Главатарят на бандата обаче, беше виждал безвредния вълшебен огън и преди — в една битка с един злочест, вече мъртъв пазител — и знаеше, че пламъците не могат да ги наранят.

Дризт се напрегна в очакване и се опита да обмисли следващия си ход.

Водачът на гнолите се огледа наоколо, огледа и подчинените си, сякаш проучваше доколко са обгърнати от танцуващите пламъци. Съдейки по завършеността на заклинанието, този мрачен елф, къпещ се в потока, не беше от простолюдието — или поне Дризт се надяваше главатарят на бандата да си мисли това. Младият До’Урден се поуспокои, веднага щом водачът свали копието си и нареди на подчинените си да направят същото. След това гнолът излая няколко думи, който звучаха на неразбираем език. Видял явното объркване на елфа, водачът извика нещо на гърления език на гоблините.