Р. Салваторе - Убежище

Постепенно Дризт се успокои. Той отново избърса ятаганите си, този път в гъстата трева, прибра ги в ножниците им и погали Гуенивар по главата, за да й благодари.

— Говореха като зли създания — прошепна елфът, сякаш за да се убеди сам в думите си. — Намеренията им ме подтикнаха към това, което сторих.

Разсъжденията му звучаха несигурно, но Дризт трябваше да се насили да повярва в тях. Той въздъхна дълбоко, постара се да се успокои и да потърси в душата си силата, от която се нуждаеше. Изведнъж се досети, че Гуенивар отдавна не се е прибирала в Звездната равнина и че е време пантерата да се върне у дома и да си почине. Бръкна в малката си кесийка, но преди да извади фигурката от черен оникс, Гуенивар вдигна лапа и бутна ръката му. Мрачният елф погледна котката с любопитство, а тя се облегна тежко на него и едва не го събори.

— Вярна моя приятелко — промълви Дризт, осъзнал, че изморената пантера не иска да се връща у дома, а да остане с него. Елфът извади ръка от кесийката, приклекна на едно коляно и притисна Гуенивар до себе си в силна прегръдка. После двамата заедно, един до друг, се отдалечиха от горичката.

Тази нощ Дризт не можа да заспи — остана през цялото време загледан в звездите и потънал в размисли. Гуенивар усети тревогата му и не го остави сам, а когато той се отправи да посрещне следващата зора, пантерата, въпреки че бе изморена и измъчена, с тежка походка закрачи до него. Двамата откриха един скалист хребет в подножието на планината и седнаха да чакат предстоящия спектакъл.

Под тях, в града на фермерите, и последните светлинки загаснаха. Небето на изток порозовя, после се обагри в пурпурни цветове, но Дризт мислеше за друго. Погледът му не се откъсваше от фермерските къщи в далечината, съзнанието му се опитваше да си представи всекидневието на този непознат народ и да измисли някакво оправдание за случилото се през миналия ден.

Хората бяха фермери, Дризт знаеше само това, а явно бяха и трудолюбиви, защото много от тях вече бяха излезли навън и работеха на нивите си. Тези факти го обнадеждиха, но не бяха достатъчни — от тях мрачният елф не можеше да си направи извод за цялостното поведение и характер на човешката раса.

Точно в този момент, когато дървените фермерски постройки и полята със зърно се обляха в дневна светлина, Дризт взе решение.

— Трябва да науча повече, Гуенивар — каза меко той. — Ако аз… ако ние… решим да останем на Повърхността, трябва да опознаем съседите си.

Мрачният елф кимна в потвърждение на думите си. Вече бе доказал на себе си, при това болезнено, че не може винаги да бъде равнодушен наблюдател на случващото се в този свят. Разумът често го подтикваше към действие и Дризт не можеше да му се противопостави. А когато знаеше толкова малко за расите, обитаващи околността, разсъжденията му можеха да го подведат. Можеха да го накарат да причини зло на невинните и по този начин да наруши принципите си, в който така силно вярваше.

Дризт присви очи срещу светлината и се загледа в далечния град. Търсеше нещо, което да го упъти, да му даде някакъв отговор.

— Ще отида там — каза той на пантерата. — Ще отида, ще ги наблюдавам и ще се науча.

Гуенивар стоеше неподвижна, без да издава нито звук. Дризт не можа да прецени дали е разбрала думите му и дали одобрява решението му или не, но когато посегна към кесийката си за фигурката от черен оникс, пантерата не го спря. Няколко секунди по-късно огромното животно тичаше по тунела между измеренията, към родния си звезден дом, а Дризт тръгна по пътеките, водещи към селището на хората и отговорите, които търсеше. Елфът спря само веднъж — при трупа на последния гнол, защото трябваше да вземе плаща му. Разтрепери се от ужас само при мисълта, че краде, ала мразовитата нощ непрестанно му напомняше, че загубата на неговия пиуафуи може да се окаже фатална.

До този миг знанията на Дризт за хората и тяхното общество бяха съвсем нищожни. Дълбоко в недрата на Подземния мрак мрачните елфи не общуваха със съществата, обитаващи света на повърхността, нито пък се интересуваха от тях. Единственият път, когато Дризт чу нещо за хората беше по време на престоя си в Академията на Мензоберанзан, през шестте месеца прекарани в Сорсъри, магьосническата школа. Учителите ги бяха учили да не използват магията „като хората“, а бяха намекнали, че расите, чиито живот не беше дълъг, обикновено се славеха с опасното си безразсъдство.

— Магьосниците от расата на хората — казваха учителите — не са по-малко амбициозни от нас, но ние, мрачните елфи, разполагаме с цели пет века, за да постигнем целите си, а те само с няколко кратки десетилетия.