Р. Салваторе - Убежище

— Имаш подход към конете — отбеляза Матеус. — Никога не си споменавал, че си умел ездач.

Дризт само кимна и направи всичко, каквото можеше, за да остане на седлото, когато конят премина в тръс. Отне му много време, за да открие как да контролира животното и се залута далеч на изток — в грешната посока — преди да успее да завие. По време на тази обиколка Дризт се опитваше с все сили да запази достойнство, но монасите, макар също да не разбираха от коне, просто кимаха и се усмихваха.

Час по-късно Дризт яздеше бързо на запад, следвайки южната страна на Гръбнака на света.

— Каещите се монаси — прошепна Роди МакГристъл, взирайки се надолу към групата от един висок връх, докато тя си проправяше път през тунела на Мирабар по-късно същата седмица.

— Какво? — зяпна Тифанис, изхвърчайки от сака си, за да се присъедини към Роди. За първи път бързината на елфида се оказа проблем, а не предимство. Преди дори да разбере какво казва, Тифанис избъбри: — Не-може-да-бъде! Драконът…

Кръвнишкият поглед, който Роди му хвърли, беше като сянка на буреносен облак.

— Исках-да-кажа… — заломоти Тифанис, но разбра, че Роди, който познаваше тунела по-добре от него, а познаваше също и уменията му с ключалките, вече се е досетил за всичко.

— Заел си се да убиеш елфа сам — каза тихо Роди…

— Моля-те, господарю — отвърна Тифанис. — Не-исках… Страхувах-се-за-теб. Елфът-е-дявол, казвам-ти! Пратих-ги-долу-по-тунел а-на-дракона. Мислех-че-ти.

— Забрави за това! — каза Роди. — Стореното — сторено, повече няма да говорим за него. Сега се връщай в торбата. Може би ще можем да поправим това, което си сторил, ако елфът не е вече мъртъв.

Тифанис кимна, успокоен и се прибра обратно в торбата. Роди го вдигна и повика кучето си.

— Ще поговоря с монасите — заяви ловецът на глави, — но първо… — Той замахна с торбата, удряйки я в каменната стена.

— Господарю! — дочу се глухия вик на куиклинга.

— Ти, крадецо на елфи! — изпухтя Роди и удари торбата безмилостно в твърдата скала. Тифанис се сви при първите няколко удара, дори успя да пробие торбата с малкия си нож, но постепенно платът се напои с кръв и борбата му престана.

— Изчадие, крадец на елфи! — промърмори Роди, хвърляйки кървавата торба. — Хайде, куче. Ако елфът е жив, монасите ще знаят къде да го намеря.

Каещите се монаси бяха орден, посветен на страданието и няколко от тях, особено Джанкин, наистина бяха страдали много през живота си. Никой от тях, обаче, дори не си бе представял жестокостта, която притежаваше Роди МакГристъл и преди да измине и час планинецът вече яздеше бързо на запад покрай южния край на планинската верига.

Студеният източен вятър свиреше в ушите му своята безкрайна песен. Дризт я слушаше всяка секунда, откакто бе заобиколил западния край на Гръбнака на света и бе свърнал на север, а после на изток, към безплодната земя, наречена на него — Долина на мразовития вятър. Той прие печалното стенание и ледената прегръдка на вятъра с готовност, защото за него полъха на въздуха означаваше свобода.

Друг символ на тази свобода, гледката на широкото море, се появи пред елфа, след като заобиколи планинската верига. Дризт бе посещавал морския бряг веднъж, на път за Лускан и сега искаше да поспре и да повърви няколко мили по брега още веднъж. Но студеният вятър му напомни за настъпващата зима и той разбра, че ще му бъде много трудно да пътува през долината след падането на първия сняг.

Дризт съзря Грамадата на Келвин, самотната планина в тундрата на север от голямата планинска верига, на първия ден след като бе навлязъл в долината. Той се насочи към нея неспокойно, представяйки си единственият й връх като белег на земята, която щеше да нарече свой дом. — Изпълваше го слаба надежда всеки път, когато се взреше в планината.

Той премина покрай няколко малки групи самотни каруци или шепа мъже на коне, докато приближаваше района на Десетте града по пътя на керваните от югозапад. Слънцето беше ниско на западния хоризонт и притъмняваше и Дризт задържа качулката на плаща си спусната ниско, за да крие абаносовата му кожа. Той кимаше отсечено на всеки пътник, който подминаваше.

Регионът се славеше с трите си езера, заедно със скалистата Грамада на Келвин, която се издигаше на повече от 300 метра над неравната местност и беше покрита със сняг дори през краткото лято. От десетте града, които бяха дали името на областта, само един — Брин Шандер — не бе построен на брега на езеро. Той бе издигнат сред равнината, на нисък хълм, а флагът му се вееше непокорно на суровия вятър. Пътят на керваните, пътят на Дризт, водеше към този град, основното тържище в областта.