Р. Салваторе - Убежище

Хефест изрева разгневено и без да мисли освободи остатъка от дъха си право срещу могилата. Златните монети се разтопиха, а огромните скъпоценни камъни се напукаха от горещината. Могилата бе с диаметър почти шест метра и бе плътно натрупана, но Дризт, който бе от противоположната й страна, усети как гърбът му пламва. Той отскочи от нея, оставяйки наметалото си горящо и пробито от разтопеното злато.

Когато драконът се извиси над купчината, той се показа с извадени ятагани. Елфът се втурна право срещу него дръзко и глупаво, замахвайки с цялата си сила. Той спря смаян — след две замахвания ятаганите в ръцете му звънтяха болезнено, със същия успех можеше да ги удари в каменна стена!

Хефест, с високо вдигната глава, не обръщаше никакво внимание на атаката му.

— Златото ми! — проплака драконът. После звярът погледна надолу, а огромните му светещи очи се спряха на елфа още веднъж. — Златото ми! — повтори той злобно.

Дризт сви рамене възглупаво и побягна.

Хефест замахна с опашка, стоварвайки я върху поредната купчина и осейвайки стаята с летящи златни и сребърни монети и скъпоценни камъни.

— Моето злато! — ревеше отново и отново драконът, докато си проправяше път през съкровищата.

Дризт падна зад поредната могила.

— Помогни ми, Гуенивар! — помоли той, хващайки фигурката от оникс.

— Подушвам те, крадецо! — измърка Хефест — доколкото една буря можеше да мърка — недалеч от могилата на елфа.

В отговор, пантерата се появи на върха на купчината и изрева предизвикателно, а после отскочи. Дризт, който стоеше в основата й, слушаше внимателно, броейки стъпките, когато Хефест се втурна напред.

— Ще те разкъсам, променливо същество! — проехтя гласът му и зиналата му уста се затвори около Гуенивар.

Но зъбите, дори драконовите зъби, имаха малко въздействие върху прозрачната мъгла, в която тя неочаквано се превърна.

Дризт успя да напъха в джоба си няколко дреболии, докато скачаше, а отстъплението му се прикриваше от шума, който предизвикваше ядосаният дракон. Пещерата беше голяма и елфът още не бе успял да се измъкне, когато Хефест го забеляза. Объркан, но не по-малко разгневен, драконът изрева и се спусна след него. На езика на гоблините, тъй като бе узнал от книгата, че Хефест говори и него, но се надяваше да не се досети, че Дризт също го знае, елфът извика:

— Когато глупавият звяр ме последва, излезте и приберете останалото!

Хефест запъна огромните си крака, за да спре и се обърна, поглеждайки към високия тунел, водещ към мините. Глупавият дракон беше в ужасяващо настроение. Копнееше да сдъвче измамника — елф, но се страхуваше да не го ограбят. Промъкна се към тунела и блъсна люспестата си глава в стената над него за всеки случай, после се отмести, за да обмисли действията си.

Драконът знаеше, че до този момент крадците трябваше да са напуснали пещерата. Ако искаше да ги хване, трябваше да излезе под открито небе, което не бе много умно по това време на годината от гледна точка на доходната му работа.

Накрая Хефест реши дилемата както решаваше всеки проблем. Даде тържествено обещание да изяде следващия търговски керван, който мине през мястото. След това решение гордостта му се възвърна, макар че той несъмнено щеше да го забрави, когато заспеше отново. Драконът се върна обратно в пещерата, натрупвайки отново пръснатото злато и спасявайки каквото може от купчините, които небрежно бе разтопил.

— Ти ни преведе! — проплака брат Хършел. Всички монаси, с изключение на Джанкин, прегърнаха силно Дризт веднага щом елфът ги настигна в скалистата долина на запад от входа на драконовата бърлога.

— Ако има някакъв начин да ти се отплатим…!

В отговор Дризт изпразни джобовете си и пет чифта алчни очи се втренчиха в златните предмети и дрънкулки, които се изтърколиха оттам, проблясвайки на обедното слънце. Един от скъпоценните камъни, четирисантиметров рубин, обещаваше богатство по-голямо от всичко, което монасите някога бяха виждали.

— За вас са — обясни Дризт. — Всичките. Аз нямам нужда от съкровища.

Монасите гледаха някак виновно, защото никой не желаеше да покаже плячката в собствените си джобове.

— Може би трябва да си запазиш малко — предложи му Матеус, — ако все още планираш да поемеш по собствен път.

— Планирам — отвърна твърдо Дризт.

— Но ти не можеш да останеш тук — възрази Матеус. — Къде ще идеш?

Дризт наистина не беше мислил много за това. Всичко, което знаеше, е, че мястото му не е сред Каещите се монаси.