Р. Салваторе - Убежище

— А ако и те откажат да ме приемат? — попита Дризт. — Къде да ида после, говорителю? Отново на вятъра, за да умра сред празната равнина?

— Ти не знаеш…

— Знам — прекъсна го Дризт. — Играл съм тази игра много пъти. Кой ще посрещне един мрачен елф, елф, който е изоставил расата си и злите й пътища и мечтае само за спокойствие? — Гласът на Дризт бе твърд и не издаваше никакво самосъжаление и Касиус отново разбра, че думите му бяха верни.

Наистина говорителят симпатизираше на елфа. Самият той някога беше изгнаник и бе прогонен до пределите на света, до пустата Долина на мразовития вятър, за да търси дом. Нямаше по-отдалечена земя от тази. Долината на мразовития вятър бе последната спирка за изгнаниците. Тогава му хрумна нещо друго, едно възможно решение на дилемата, което нямаше да тежи на неговата съвест.

— Колко дълго си живял на Повърхността? — попита той с искрен интерес.

Дризт обмисли въпроса за момент, чудейки се какво цели Касиус.

— Седем години — отвърна той.

— На север?

— Да.

— И още не си намерил дом, нито едно селище не се е съгласило да те приеме — каза Касиус. — Преживял си суровите зими и без съмнение много по-опасни врагове. Можеш ли да боравиш с тези остриета, които си закачил на колана си?

— Аз съм пазител — отвърна Дризт.

— Необичайно занятие за мрачен елф — отбеляза Касиус.

— Аз съм пазител — каза отново Дризт, този път по-твърдо. — Добре обучен в тайните на природата и в използването на своите оръжия.

— Не се и съмнявам — отбеляза Касиус. Той направи пауза, после каза: — Има едно място, което предлага защита и уединение.

Говорителят насочи погледа на Дризт на север, към скалистите склонове на Грамадата на Келвин. — Отвъд долината на джуджетата е планината — обясни той, — а отвъд планината е откритата тундра. За Десетте града ще бъде полезно да имат разузнавач из северните склонове на планината. Изглежда опасностите винаги идват от тази посока.

— Дойдох да намеря дом — прекъсна го Дризт, — а ти ми предлагаш дупка в грамада камъни и задължения към онези, на които не дължа нищо. — Но в действителност предложението бе събудило у него духа на пазителя.

— Ще ми позволиш ли да ти кажа, че нещата са различни? — отвърна му Касуис. — Няма да позволя на един скитащ мрачен елф да влезе в Брин Шандер.

— Трябва ли всеки човек да доказва, че е достоен?

— Хората нямат толкова зловеща слава — отвърна Касиус направо, без колебание. — Ако бях толкова великодушен, че да те поканя в града само заради думите ти и да отворя широко вратите му, дали като влезеш ще намериш дом в него? И двамата знаем какво ще стане, елфе. Не всеки в Брин Шандер ще бъде толкова сърдечен, обещавам ти. Ти ще предизвикваш бъркотия, където и да отидеш и каквото и поведение и намерение да имаш, ще те предизвикват да се биеш. Същото ще се случи и в останалите градове — продължи Касиус, досещайки се, че думите му събудиха болезнени спомени у бездомния елф. — Предлагам ти дупка в грамада камъни в границите на Десетте града, където действията ти, добри или лоши, ще изградят твоя собствена репутация, независимо от цвета на кожата ти. Е, и сега ли предложението ми ти изглежда толкова лошо?

— Ще имам нужда от провизии — отвърна Дризт, осъзнавайки истината в думите на Касиус. — А и какво ще стане с коня ми? Не мисля, че стръмните склонове на планината са подходящо място за такова животно.

— Продай го тогава — предложи му Касиус. — Моят страж ще ти предложи честна цена и ще се върне тук с провизиите, които са ти нужни.

Дризт помисли върху предложението за момент, после му подаде поводите.

Говорителят напусна мястото, мислейки си колко умно бе постъпил. Не само бе отклонил непосредствената опасност, но и бе убедил Дризт да пази границите му на място, където Бруенор Бойния чук и неговия клан от свирепи джуджета можеха да се погрижат елфа да не причини неприятности.

Роди МакГристъл спря с каруцата си в малък град, приютен в сенките на западния край на планинската верига. Ловецът на глави знаеше, че снегът скоро щеше да падне, а той нямаше никакво желание да бъде хванат на половината път от долината, когато това станеше. Щеше да остане тук с фермерите и да изчака зимата да отмине. Никой не можеше да излезе от долината, без да мине през този район и ако Дризт бе отишъл там, както му бяха казали монасите, нямаше да му избяга.

Дризт остави градските порти зад себе си още същата нощ, предпочитайки мрака за своето пътуване, въпреки студа. Прекият му маршрут към планината го отведе покрай източния край на скалистата клисура, която джуджетата наричаха свой дом. Дризт взе допълнителни предпазни мерки, за да избегне възможните стражи, които брадатият народ бе поставил. Той се бе срещал с джуджета само веднъж преди това, на минаване през Адбарската цитадела при скитанията си, преди да попадне в горичката на Муши, и тази среща не бе от най-приятните. Джуджешките патрули го бяха прогонили, без да изчакат обясненията му и го преследваха през планината много дни.