Р. Салваторе - Убежище

При цялото си благоразумие докато прекосяваше долината обаче, Дризт не можеше да пренебрегне високото възвишение от скали, до което стигна, и в което бяха изсечени стъпала. Той бе преполовил пътя си до планината и му оставаха още няколко мили и часове от нощта, в които можеше да върви, но направи обиколката, стъпка по стъпка, очарован от широката панорама на градските светлини.

Възвишението не бе високо, само петнадесет метра, но над равната тундра и в ясната нощ пред Дризт се разкри гледка на петте града: два на брега на езерото на изток, два на запад до най-голямото езеро и Брин Шандер на своя хълм, няколко мили на юг. Той не знаеше колко минути изминаха така, защото онова, което виждаше запали твърде много надежди и фантазии у него, за да забележи времето. Беше прекарал в Десетте града едва един ден, но вече се чувстваше уютно с гледката, знаейки, че хиляди хора край планината ще чуят за него и вероятно ще го приемат.

Ехтящ, дрезгав глас изтръгна Дризт от съзерцанието му. Той се хвърли на земята и се претърколи зад една скала. Потокът от оплаквания направи приближаващата фигура по-ясна. Тя бе широкоплещеста и по-ниска от елфа с около половин метър, макар да бе очевидно по-тежка. Дризт разбра, че това е джудже още преди фигурата да спре, за да нагласи шлема си, като блъсна главата си в скалата.

— Дагнагит да ги порази — измърмори джуджето, „намествайки“ шлема си повторно.

Дризт беше силно заинтригуван, но беше достатъчно умен, за да разбира, че мърморещото джудже едва ли ще посрещне дружелюбно един неканен мрачен елф посред нощ. Когато то помръдна за поредното наместване, той подскочи и побягна леко и тихо към пътеката. Премина близо до джуджето и изчезна не по-шумно от сянка на облак.

— Какво? — измърмори джуджето, когато той отново се върна, този път доволно от положението на шлема си. — Кой е там? Кой си ти?

То започна серия от кратки, въртеливи подскоци, а очите му се взираха напрегнато навсякъде. Но наоколо бяха останали само тъмнината, камъните и вятърът.

Първият за сезона сняг падна лениво над Долината на мразовития вятър. Едрите парцали се спускаха в хипнотизиращи зигзаговидни танци, така различни от вихрените снежни бури, по-характерни за региона. Младото момиче Кати-бри ги гледаше очаровано от вратата на пещерния си дом, а цветът на дълбоките й сини очи, изглеждаше дори още по-чист, като отражение на бялото покривало на земята.

— Идва късно, но после става трудно — проехтя гласът на Бруенор Бойния чук, червенобрадото джудже, което влезе след Кати-бри, неговата осиновена дъщеря. — Със сигурност ще е трудна зима, както всички в това място на бели дракони!

— О, татко мой! — отвърна Кати-бри със суров глас. — Спри да се оплакваш! Вали прекрасно и е достатъчно безопасно, когато няма вятър!

— Хора — изсумтя джуджето насмешливо, все още зад момичето. Кати-Бри може и да не виждаше изражението му, което към нея бе винаги нежно, дори когато мърмореше, но и нямаше нужда от това. По нейна преценка Бруенор се състоеше от девет части бурна ярост и една част лошо настроение.

Кати-бри се обърна рязко към джуджето — кестенявите и къдрици стигаха до раменете и се виеха край лицето й.

— Мога ли да изляза да поиграя? — попита тя, а на лицето и бе изписана надежда. — Моля те, татко!

Бруенор се насили да направи най-добрата си гримаса.

— Изчезвай! — изрева той. — Само един глупак може да реши, че зимата в Долината на мразовития вятър става за игра! Имай малко здрав разум, момиче! Студът ще смрази костите ти!

Усмивката на Кати-бри изчезна, но тя отказа да се предаде толкова лесно.

— Добре казано за джудже — отвърна тя за ужас на Бруенор. — Напълно си подходящ за дупките и колкото по-малко виждаш небето, толкова повече се усмихваш! Но мен ме чака дълга зима и това може да е последният път, в който ще видя небето. Моля те, татко?

Бруенор не можа да скрие объркването си пред очарованието на дъщеря си, но все още не искаше да я пусне.

— Страхувам се, че навън може да дебне някой — обясни той, опитвайки се да звучи авторитетно. — От няколко нощи усещам как се катери, макар че не мога да го видя. Може да е бял лъв или бяла мечка. Най-добре е…

Бруенор така и не завърши думите си, защото разочарованото изражение на Кати-бри унищожи въображаемите му страхове. Момичето познаваше опасностите на района. Тя живееше с Бруенор и неговото племе повече от седем години. Банда скитащи гоблини бяха убили родителите й, когато бе още бебе и макар че беше човешко дете, Бруенор я бе отгледал като свое собствено.