Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Накани се да клекне на четири крака и едва тогава забеляза, че няма лапи, а ръце… ръце, които не държат никакво оръжие. От устните му неволно се откъсна стон — коболдите вече се намираха само на няколко метра от него.

Трябваше да направи магия и то колкото се може по-бързо. Без да губи повече време, той вдигна палците на двете си ръце и поде заклинателен напев.

Коболдите се хвърлиха отгоре му, замахнали за смъртоносен удар.

Внезапно от ръцете на вълшебника изригнаха гигантски пламъци, огромни огнени езици, които подскочиха нависоко и се извиха в страховита, изпепеляваща дъга.

Половин дузина от нападателите му рухнаха по-косени, мнозина от другарите им, обгорени и изумени, примигваха уплашено.

— Ха! — тържествуващо възкликна магьосникът и щракна с пръсти.

Коболдите тръснаха глави и отново се нахвърли — ха отгоре му, само че този път той нямаше заклинание, с което да ги спре.

Отначало в редиците на коболдите и гоблините като че ли цареше пълен хаос, който продължи да господства сред по-голямата част от прииждащите пълчища. Ала между тях имаше няколко отряда, които бяха получили солидна военна подготовка в тунелите под дома на Облодра.

Именно от такива бойци бе съставена и групичката, която нахлу в галерията под формата на разтеглен клин с трима едри коболди на върха, ловко избегна ожесточените мелета по пътя си и се насочи наляво, към входа на една от страничните пещери. Повечето джуджета предпочитаха да не се захващат, с тях, не и когато наоколо бе пълно с много по-лесни жертви.

Необезпокояван, малкият отряд коболди почти бе достигнал целта си, когато от пещерата, към която бяха тръгнали, изскочиха десетина джуджета и с гръмки викове се нахвърлиха отгоре им. Коболдите обаче не отстъпиха, а се забиха в редиците на неприятеля, разделиха ги на две и ги раздалечиха едни от други. Неколцина от тях (както и едно джудже) срещнаха смъртта си при тази първоначална атака, ала бързо оправиха строя си и така засилиха натиска върху врага, че онези от брадатите войни, които бяха уловени между тях и стената на галерията, изведнъж се оказаха в крайно тежко положение.

От другата страна на живата преграда, издигната от дребните бойни, останалите джуджета с ужас разбраха каква огромна грешка са допуснали — бяха подценили противника и хитрата им стратегия ги бе хванала неподготвени. Другарите им бяха загубени, а те с нищо не можеха да им помогнат, особено след като коболдите навлязоха под група доста ниски сталактити и още повече затегнаха редиците си.

Въпреки това, шестте джуджета се хвърлиха в атака, подтиквани от виковете на обречените си другари.

На помощ им се притече Гуенивар, която, долепена плътно до земята, пропълзя под сталактитите и се вряза в редиците на неприятеля, поваляйки двама и прегазвайки трети, за да продължи напред.

Плътно зад нея идваше Дризт — тактиката отпреди малко щеше да му свърши работа и този път, и като падна на едно коляно, той мълниеносно посече първите двама противници, изпречили се на пътя му. Риджис, който на ръст не надвишаваше дребните коболди, се биеше до него, нанасяйки удари с малкия си боздуган.

Бруенор обаче, с тежката си брадва, която бе свикнал да размахва с все сили, описвайки широки дъги, се чувстваше повече от неудобно, притиснат толкова натясно. В още по-неизгодно положение беше Кати-Бри. Далече не така бърза и подвижна като Дризт, тя не можеше да последва примера му и да приклекне, тъй като това само щеше да затрудни движенията й.

Но да стои така и да се взира в сталактита, който висеше пред нея и й препречваше пътя, също не бе от голяма полза.

Изходът бе намерен от Казид’еа.

Съветът му бе в разрез с всичко, на което я бе учил Бруенор — джуджето, прекарало голяма част от живота си, поправяйки повредени оръжия. Ала сега нямаше време за губене и, доверявайки се напълно на своя меч, тя го хвана с две ръце, вдигна го над главата си и замахна.

Ярка червена светлина заля безмилостното острие и то се вряза в основата на скалата. Кати-Бри почти не усети съпротива, докато Посичащия, напълно оправдавайки името си, потъваше в коравия камък. Когато всичко свърши, младата жена залитна, повлечена от инерцията на замаха си и за момент бе напълно уязвима. За щастие, двамата коболди, които стояха от другата страна на сталактита, дори не й обърнаха внимание, прекалено погълнати от ужасяващата гледка на сгромолясващия се отгоре им таван.

Единият бе премазан от тежката скала; другият срещна смъртта си миг по-късно, когато Бруенор, щастлив, че най-сетне вижда достатъчно място, където да развърти брадвата си, връхлетя отгоре му и му нанесе толкова страховит удар, че го посече почти на две.