Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Без да го погледне повече, Дризт се хвърли надясно и падна на едно коляно. Сиянието отби мечовете на двама нови противници, докато другият му ятаган разпори корема на един от неприятелите и посече краката на втория.

— Проклетият му елф! — промърмори Бруенор и се втурна към кипящата битка. — Май смята да ми открадне цялата веселба!

Хванати натясно от безпогрешните стрели на Кати-Бри, страховитите челюсти на Гуенивар и танцуващите ятагани на Дризт, двадесетината коболди нямаха никакъв шанс и докато джуджето успее да стигне до тях, от малкия им отряд бяха останали едва неколцина, а и те бяха побягнали ужасени.

— Има още колкото щеш — рече Дризт, когато видя киселото изражение на приятеля си.

Едва бе успял да довърши, когато между него и Бруенор изсвистя сребропера стрела и повали неколцина коболди сред ослепителен взрив от пъстроцветни искри.

Миг по-късно се появи и самата Кати-Бри, вече не с Таулмарил, а с Казид’еа в ръка; тук беше и Риджис, стиснал малкия си боздуган, изкован лично от Бруенор. Кати-Бри само сви рамене в отговор на неизречения им въпрос и хвърли изразителен поглед наоколо, към гъмжащата от коболди пещера — враговете продължаваха да прииждат, ала сега от всички останали коридори се изсипваха нови и нови тълпи от джуджета и да продължи да използва лъка си щеше да бъде твърде опасно.

— Да бягаме! — рече тя и се усмихна многозначително.

В очите на останалите, дори на Риджис, припламна огън — изведнъж всичко бе както едно време.

Поведе ги Гуенивар. Мъчейки се да не изостава, след нея идваше Бруенор; Кати-Бри и Риджис тичаха от двете му страни, докато скиталецът, по-бърз отвсякога, минаваше ту отляво, ту отдясно и винаги се озоваваше там, където битката беше най-люта.

Бидърду Харпъл разбра, че е допуснал огромна грешка. Дризт го беше помолил да се добере до вратата и щом види първите елфи да нахлуват в галерията, да изпрати магическо огнено кълбо в коридора. Пламъците щяха да прогорят поддържащите въжета и механизми и да съборят тунела.

— Никак няма да е трудно! — успокоил бе той скиталеца, уверен, че ще се справи с лекота — подготвил бе подходящо заклинание, знаеше и друго, с чиято помощ да остане скрит, докато успее да завърши задачата си.

Затова, когато останалите се втурнаха към галерията, у тях нямаше никакво съмнение, че капаните ще бъдат задействани, тунелите — срутени, а прииждащите врагове — спрени.

Само че нещо се бе объркало. Бидърду тъкмо бе започнал магия, с чиято помощ да се добере до входа на коридора и дори бе успял да очертае междупространствения портал, който да го отведе дотам и обратно, когато видя група коболди. Те също го бяха забелязали, което не беше никак трудно, тъй като Бидърду не беше надарен с инфрачервено зрение и затова носеше ярък скъпоценен камък. Коболдите не бяха глупави същества, особено в битка, и веднага се досетиха какво може да търси човек като него на подобно място. Дори и най-неопитният коболд-войн разбираше колко по-лесно ще им бъде да се справят с един магьосник в бой, докато ръцете му са заети с оръжия, а не със заклинания.

Дори и сега, Бидърду все още можеше да се справи с положението и да премине през портала.

В продължение на седем години, докато не настъпи Смутното време, Бидърду Харпъл, под въздействието на една объркана отвара, бе живял като семейното куче в Бръшляновото имение. Когато навред в Царствата магията изгуби силите си, той си бе възвърнал човешкото тяло — временно, но все пак достатъчно дълго, за да успее да събере съставките за нова отвара, с чиято помощ завинаги да се излекува от ефекта на предишната. Когато малко по-късно отново прие кучешки образ, той вече бе обяснил на роднините си какво да сторят, за да го избавят от проклятието. Най-неочаквано обаче, сред обитателите на имението избухна оживен спор дали да „изцерят“ Бидърду или не — изведнъж се оказа, че мнозина от харпъловци истински са се привързали към кучето… доста повече, отколкото го бяха харесвали докато беше човек.

През голяма част от пътуването към Митрил Хол, той дори бе служил като куче водач на ослепелия Харкъл.

После на неприятностите с магията бе дошъл край и спорът се бе обезсмислил, тъй като въздействието на отварата отмина от само себе си.

А дали наистина бе отминало? До този миг Бидърду не бе хранил никакви съмнения, че е напълно излекуван, ала ето че когато видя приближаващите коболди, той изведнъж оголи зъби и изръмжа, космите на тила му настръхнаха — ако имаше опашка, сега тя щеше да стърчи право нагоре!