Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Нека само се опита да ме спре! — тихичко промърмори младата жена и се замисли над думите на полуръста.

Галерията на Тънълт беше най-голямата пещера извън Сребърните зали и ако Дризт щеше да ги чака там, а не на някое затънтено място, и ако Мрачните наистина бяха нахлули в тунелите край Митрил Хол, значи битката щеше да се състои съвсем скоро. Кати-Бри си пое дъх и свали Таулмарил от рамото си. Опита тетивата му, после провери колчана, който висеше на кръста й, за да се увери, че е пълен, макар да знаеше, че е магически и никога не се изпразва.

— Готови сме — долетя нечие телепатично уверение и тя веднага разбра, че това може да е само Ка-зид’еа.

Думите на новия й другар й подействаха успокояващо — напълно уверена в него, тя бе сигурна, че двамата мислят еднакво. Мечът беше прав — те наистина бяха готови, всички до един.

При все това, когато Бруенор, заедно с Бидърду, стана от масичката и даде знак на личната си свита, както и на Риджис и Кати-Бри, да го последват, сърцето на младата жена пропусна един удар.

Джуджетата от Отряда на изкормвачите разговаряха възбудено, побутваха се един друг и току се блъскаха в стените. Мрачни елфи в тунелите! Бяха забелязали нашественици и сега нямаха търпение да ги заловят или убият.

В ушите на неколцината елфи, които наистина бяха съвсем близо до Митрил Хол (съгледвачи, изпратени да се поогледат и да проверят пътя, по който щеше да връхлети същинската част от войската, идваща подире им), шумът, вдиган от бойците на Пуент, си бе направо оглушителен. Тихи по природа (така тихи, както бяха и земните недра, които обитаваха), Мрачните решиха, че по петите им идват поне хиляда свирепи войни и като разтеглиха редиците си, започнаха да отстъпват, пропускайки напред далече по-ценните жени. Мъжете, както винаги, останаха в тила, със задачата да забавят неприятеля.

Сражението избухна много скоро в един тесен, но висок тунел. Изкормвачите връхлетяха откъм изток и тримата елфи, които левитираха между сталактитите, вдигнаха миниатюрните си арбалети. Малките, напоени с отрова, стрели се забиха в телата на Пуент и двете джуджета, които тичаха до него.

— Какво! — изрева бесовойнът изненадан от неочакваното ужилване.

Хитър като лисица, той се огледа наоколо, после се строполи на пода, последван миг по-късно от двамата си спътници.

Сепнати, останалите войни от отряда се обърнаха и хукнаха да бягат, без дори да помислят да приберат падналите си другари.

— Убийте двама, а третия доведете за разпит — безмълвно заповяда най-високопоставеният от левитиращите елфи и се спусна към пода.

Тримата меко стъпиха на земята и извадиха изящните си мечове.

Изведнъж падналите бесовойни скочиха на крака и яростно се хвърлиха напред. Нищо, дори прословутата сънотворна отвара на Мрачните, не бе в състояние да надвие пъклената смес, която бойците на Пуент бяха погълнали съвсем наскоро. Почти взривоопасна, течността бе толкова силна, че когато някое джудже успееше да се справи с нея, дълго време не му се налагаше да се страхува нито от студ, нито от отрова.

Тибълдорф, който се намираше най-близо до врага, наведе глава, докато тичаше, и острият шип на шлема му потъна дълбоко в гърдите на един от Мрачните, пробивайки яката ризница, като да бе от хартия.

Вторият елф вдигна двата си меча тъкмо навреме, за да отклони шипа на следващия бесовойн, но преди да успее да се зарадва на малката си победа, под брадичката му се стовари тежък пестник. Митрилната ръкавица, с която бе облечен юмрукът на джуджето, беше покрита с остри ръбове, и само след миг, върху гърлото на Мрачния войн зейна грозна рана. Борейки се да си поеме дъх, един-два пъти той съумя да пробие защитата на противника си, ала драскотините, който му нанесе, се изгубиха сред пороя от удари, посипали се върху него самия.

Единствено третият елф оцеля в това първо нападение и то само защото последният бесовойн се подхлъзна в локвата кръв, останала след мълниеносната победа на Пуент, и се позабави. Това даде възможност на противника му да призове умението си да левитира и да се издигне във въздуха.

Бърз като котка, Мрачният войн се шмугна между гората от надвиснали сталактити и се скри от погледа на неприятелите си.

Пуент се изправи и се отърси от мъртвото тяло, което още висеше, набучено на върха на шлема му.

— Натам! — изрева той и посочи към далечния край на коридора. — Намерете къде свършват тез’ сталактити и застанете на пост! Не бива да оставяме псето да ни се измъкне!