Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Решения? — въпросително повтори Белвар.

— Мрачните минаха — отвърна Фърбъл.

— Рано или късно ще се приберат.

Съветникът кимна:

— Несъмнено. Крал Шниктик трябва да реши дали някога ще се връщаме в Блингденстоун.

На Белвар му се стори, че някой току-що го е ударил с мокър парцал. Дали ще се завърнат в Блингденстоун? Разбира се, че ще си идем у дома, искаше му се да изкрещи. Всяка друга възможност изглеждаше нелепа, немислима! Когато няколко мига по-късно се успокои и разсъди трезво, нямаше как да не осъзнае, че Фърбъл е прав. Мрачните щяха да се върнат и ако успееха да превземат Митрил Хол (повече от ясно бе, че именно с тази цел бяха поели към Повърхността), между онова далечно място и Мензоберанзан щяха да бъдат прокарани пътища, минаващи твърде близо до Блингденстоун.

— Мнозина смятат, че трябва да поемем на запад и да си потърсим нова пещера — добави съветникът, а горчивият му тон издаваше колко му е тежко. — Нов Блингденстоун.

— Никога! — отсече Белвар, ала думите му прозвучаха доста неубедително.

— Крал Шниктик ще поиска и твоето мнение по този жизненоважен въпрос — рече Фърбъл. — Помисли добре, Белвар Дисенгалп. Твоят отговор може да реши съдбата на всички ни.

Възцари се мълчание и след малко съветникът кимна отсечено и се накани да си върви.

— Ами Фърбъл? — спря го Белвар, преди да е успял да се отдалечи. — Какво мисли той за всичко това?

Приятелят му бавно се обърна и го погледна право в очите.

— Фърбъл смята, че има само един Блингденстоун — отвърна той с решителност, каквато надзирателят не бе очаквал от него. — Да се махнем, докато Мрачните минават покрай нас, е разумно и правилно. Но никога да не се върнем — това вече не е.

— Някои неща си заслужават да се биеш заради тях — съгласи се Белвар.

— Ада умреш? — подхвърли съветникът и бавно се отдалечи.

Белвар остана сам със своите мисли… мисли за дома, за приятеля му и за надвисналата беда.

Кати-Бри разбра още в мига, в който видя лицето на пратеника, където тревога и жажда за битка се преплитаха в едно. Разбра и хукна по лъкатушещите коридори на Митрил Хол, все по-надълбоко и по-надълбоко. Мина през Подземния град, който сега бе странно утихнал — нямаше я врявата на стотици трудещи се джуджета, не се чуваше неспирният бумтеж на тежките машини, огромните пещи, където преди горяха високи огньове, също тлееха. Мнозина забелязаха трескавия й бяг и се досетиха какво става. Тя знаеше и те също знаеха.

Мрачните бяха дошли.

Стражите, които охраняваха масивната врата, разделяща Залите от непрогледните тунели отвъд, само кимнаха, когато я видяха да се задава и я пропуснаха да мине, без да задават въпроси.

— Стреляй точно, момичето ми! — извика един от тях след нея и макар ужасът да я бе стиснал за гърлото, макар да й се струваше, че се сбъдва най-страшният й кошмар, младата жена неволно се усмихна.

Откри Бруенор и Риджис в една просторна галерия, същата, в която съвсем наскоро бяха разгромили вражеско гоблиново племе. Сега пещерата бе превърната в нещо като команден пункт, мястото, откъдето се ръководеше отбраната на най-дълбоките тунели. Почти всички коридори, които идваха дотук от Подземния мрак, бяха осеяни с безброй капани, напълно сринати или пък строго охранявани, превръщайки я по този начин в едно от най-сигурните места извън самия Митрил Хол.

— Дризт? — попита Кати-Бри.

Бруенор посочи един широк тунел, който тръгваше надолу, и рече:

— Там е. Заедно с котката.

Изпитателният поглед на младата жена обходи галерията. Приготовленията явно бяха завършени, всичко бе по местата си, подредено, доколкото им бе позволило ограниченото време, с което разполагаха. В единия край на помещението Стъмпет и няколко жреци усърдно подреждаха стъкленици с отвара, сгъваха одеяла и превръзки и захлупваха кутийки с билкови мехлеми за ранените, Кати-Бри неволно потръпна, споходена от грозната мисъл, че всички тези превръзки ще бъдат изразходвани, много преди войната да е свършила.

Недалече от жреците, трима от магьосниците от Дългата седловина, Харкъл, Бидърду и Белла дон Дел Рой, разговаряха край неголяма, кръгла масичка, покрита с десетки карти и пергаменти.

След известно време Белла вдигна поглед от ръкописите и кимна на Бруенор, който побърза да отиде при нея.

— Нима просто ще стоим и ще чакаме? — обърна се Кати-Бри към Риджис.

— Засега — отвърна той. — Ала много скоро двамата с Бруенор, заедно с някой от магьосниците, ще поведем един отряд към Галерията на Тънълт, където ще се срещнем с Дризт и Пуент. Сигурен съм, че баща ти възнамерява да те вземе с нас.