Р. Салваторе - Обсадата на мрака

В Града на сребърната луна също не бяха скъпили помощта си, не само заради приятелството, което свързваше повелителката им с Дризт и Бруенор, а и защото лейди Алустриел бе достатъчно мъдра, за да разбере, че ако Мрачните поемат на поход към Повърхността, злото няма да засегне само джуджешката твърдина. Тя бе изпратила на Берктгар стотина рицари, а още толкова бяха дошли по собствено желание, с намерението да заобиколят източните склонове край Митрил Хол и да покрият тежката, камениста местност, която се простираше на север от Четвъртия връх и на запад от Стражев дол. Тези двеста конници представляваха две пети от прославените Сребърни рицари — внушителна сила и значителна жертва, особено в този момент, когато песента на мразовитите ветрове все по-настоятелно напомняше за пристигането на зимата.

Не така стояха нещата с подкрепленията от Несме. Опитният Беснел нямаше как да не осъзнава, че те бяха не само по-малобройни, но и много по-слабо мотивирани. Никой от другите градове нямаше толкова много за губене в предстоящата война (освен, разбира се, Заселническа твърдина) и въпреки това бяха изпратили едва една десета от опитните си бойци. Обтегнатите отношения между Митрил Хол и Несме не бяха тайна за никого, една зле прикривана неприязън, зародила се още преди Бруенор да открие древното царство на своя народ. По пътя си към изгубените Сребърни зали той и приятелите му бяха минали покрай Несме, където вместо благодарност, задето бяха спасили неколцина техни конници от опасните блатни хора, бяха получили само обиди и заплахи. Веднага след края на битката войните на Несме ги бяха прогонили от земите си заради Дризт и мрачната слава на неговия народ, и макар гневът на джуджето да бе постихнал, когато по-късно получи помощта им в битката за Митрил Хол, напрежението в отношенията им не бе изчезнало напълно.

И ето че сега, когато над тях бе надвиснала опасност от война с Мрачните, позабравените лоши чувства и недоверието към най-близкия приятел на Бруенор отново се бяха събудили в гърдите им. Е, нали поне бяха тук, каза си Беснел — дори четиридесет бойци бяха по-добре от нищо. Елфът бе обявил Берктгар за водач на четирите отряда (макар да бе сигурен, че щом войната избухне, всеки от съюзниците сам ще избере най-подходящата за него тактика), докато той се нагърби с друга, по-малко очевидна, ала също така важна роля. Някак от само себе си, на него се бе паднало задължението да поддържа мира сред съюзниците и да се грижи за това между тях да не се стига до дрязги и ненужни пререкания.

Задачата му щеше да се улесни неимоверно, сигурен бе той, ако Мрачните наистина дойдеха — пред лицето на един толкова опасен враг, всички дребнави търкания щяха да бъдат забравени начаса.

Белвар не знаеше дали да изпитва облекчение или страх при вестта, че един елф на мрака се е появил в Блингденстоун, а цяла армия негови събратя е минала покрай изоставения град и се е насочила на изток, към тунелите, отвеждащи до Митрил Хол.

Надзирателят отново седеше на обичайната си наблюдателница и се взираше в пустите коридори. Мислеше за Дризт и за мястото, което скъпият му приятел наричаше свой дом. Скиталецът му бе разказал за Митрил Хол, когато няколко месеца по-рано бе минал през Блингденстоун на път към Мензоберанзан. С какво топло чувство бе говорил за другарите си — за джуджето, наречено Бруенор и за младата жена, за Кати-Бри, която също се бе появила в Блингденстоун, търсейки Дризт и която, както твърдеше мълвата, му бе помогнала да се измъкне от града на събратята си.

Това бягство несъмнено бе една от причините, подтикнали Мрачните да поемат на война, и все пак Белвар искрено се радваше, че приятелят му се бе спасил от лапите на злата матрона Баенре. Да, Дризт бе успял да се завърне у дома, ала ето че злите му сънародници бяха тръгнали след него.

Неволно Белвар си припомни дълбоката тъга, с която скиталецът му бе разказал за загубата на Уолфгар, един от най-добрите му приятели от Повърхността. Каква ли болка щеше да изпита Дризт сега, зачуди се той, когато Мрачните се канеха да унищожат мястото, където след толкова години най-сетне бе открил своя пристан!

— Трудни решения ни предстоят — разнесе се глас зад Белвар. Той плесна с митрилните си „ръце“ (по-скоро за да проясни мислите си, отколкото заради нещо друго) и се обърна към новодошлия Фърбъл.

Едно от малкото хубави неща, произтекли от тези смутни времена, бе приятелството, зародило се между Белвар и съветника. Като двама от най-старите жители на града те се познаваха (или поне бяха чували един за друг) отдавна, ала едва когато надзирателят, заради обичта си към Дризт, започна да се интересува от света извън Блингденстоун, едва тогава Фърбъл се появи в живота му. Доста различни по характер, двамата се научиха да се допълват взаимно и постепенно истински се сближиха… макар никой да не бе изрекъл и дума за това на глас.