Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Джуджетата, които се намираха от външната страна на живата преграда от коболди, се почувстваха окрилени от появата на толкова могъщи съюзници и се хвърлиха в атака с удвоени сили, викайки на своите събратя, притиснати до стената, да се държат, защото „спасението е близо“.

Риджис мразеше битките, особено когато противникът му го виждаше и за изненада не можеше да става и дума. Само че сега имаха нужда от него. Той го знаеше и нямаше намерение да бяга от отговорност. До него бе Дризт — паднал на колене, той и от това неудобно положение се биеше все така умело и безстрашно. Нима имаше оправдание да се скрие зад гърба на приятеля си, той, полуръстът, който бе достатъчно нисък, за да мине под сталактитите, без дори да ги докосне?

Здраво стиснал малкия си боздуган, той се хвърли в атака. По устните му плъзна доволна усмивка, когато успя да нанесе удар и усети как ръката на един коболд се строши под натиска на оръжието му.

Противникът му рухна на пода, ала на Риджис не му остана време да се зарадва на победата си, преди мечът на друг от коболдите да се стовари отгоре му. Спаси го единствено здравата джуджешка ризница и полуръстът се зарече да почерпи Бъстър Якоделец с огромна кана от най-хубавата медовина, която можеше да се намери в Сребърните зали… стига разбира се, да излезеше жив от тази битка.

Главата на коболда обаче съвсем не се оказа толкова здрава и миг по-късно той се строполи на земята, повален от боздугана на полуръста.

— Много добре! — похвали го Дризт, който покоси поредния си противник тъкмо навреме, за да види удара на дребния си приятел.

Риджис опита да се усмихне, ала не успя да сдържи болезнената си гримаса — макар да не го бе наранил сериозно, вражеският меч здравата го бе натъртил.

Това не убягна от погледа на скиталеца и той побърза да застане пред него, посрещайки нападението на коболдите, които междувременно бяха успели да се престроят, за да попълнят заплашително оредяващите си редици. Ятаганите на Дризт яростно се стрелкаха във всички посоки — понякога срещаха ниско надвисналите скали и тогава във въздуха политаха рой пъстроцветни искри, но много по-често намираха целта си и покосяваха неприятел след неприятел.

Недалече от тях, Кати-Бри и Бруенор се биеха заедно — джуджето удържаше врага, докато младата жена продължаваше да разчиства пътя, събаряйки сталактит след сталактит с могъщия си меч.

Въпреки всичките им усилия обаче, положението на неколцината джуджета, притиснати до стената, си оставаше отчайващо. Двама вече бяха мъртви, останалите петима — ранени. Приятелите им нямаше да успеят да се доберат до тях навреме, никой не можеше да пробие гъстите редици на врага.

Никой, освен Гуенивар.

Като огромна черна стрела тя се втурна напред, поваляйки всички коболди, изпречили се на пътя й, без да обръща внимание на ударите, които се сипеха отгоре й. От хълбоците й рукна кръв, ала тя не забави крачка и много скоро се озова при петте джуджета, които я приветстваха с възторжени викове.

Появата й сякаш вля нови сили във вените им и така, с песен на уста и рамо до рамо с могъщото животно, те се хвърлиха напред. Коболдите не устояха на напора им и не след дълго доскоро обречените джуджета разкъсаха вражеските редици и се обединиха с другарите си, които побързаха да отнесат ранените на сигурно място в една близка пещера.

Притеснението на Дризт и Кати-Бри за състоянието на Гуенивар бързо се разсея при звука на гръмовния рев, с който тя ги поведе към нова битка, там, където най-много се нуждаеха от помощта им.

Бидърду затвори очи, чудейки се какви ли тайни ще му разкрие смъртта.

Надяваше се да има такива.

Вместо това чу гръмогласен рев, разнесе се и звън на стомана. После някой простена и до ушите на магьосника долетя ужасяващият звук на раздрана плът и тупването на безжизнено тяло на пода.

Бият се за главата ми, помисли си Бидърду.

Нови крясъци — джуджешки крясъци! — огласиха тунела, още няколко тела рухнаха на пода с глух тропот.

Магьосникът отвори очи и с изненада видя как отрядът на коболдите бързо оредява, а шепа джуджета — най-мръсните и най-миризливи джуджета, които бе срещал някога — подскачат насам-натам, мъчейки се да открият къде могат да всеят възможно най-голям хаос.

Погледът му се спря върху телата, лежащи на пода. Дузината коболди бяха не просто мъртви, те бяха разкъсани на парчета.

— Точно така — помисли си Бидърду, доволен, че е открил най-подходящата дума. — Разкъсани на парчета.