Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Колко наивно!

Първите двама изкормвачи вече се носеха право към минотаврите. Острите им шлемове се забиха в краката на близо триметровите чудовища и те политнаха напред, без дори да разберат какво ги е сполетяло. Още не бяха докоснали земята, когато Пуент и друг от неукротимите му бойци също се хвърлиха в битката, удряйки се челно с тях.

Без да губи нито миг, елфът призова облак магически мрак и потъна в него.

Бидърду побърза да започне своето заклинание. Мрачните бяха тук! Точно както Дризт беше предположил, коболдите и гоблините им проправяха път с цената на собствения си живот. Само ако можеше да направи онова, за което бе дошъл, само ако можеше да срути тунела…

Думите на заклинанието излизаха с мъка, задавяни от гърленото ръмжене, което напираше в гърдите му. Трябваше да положи огромно усилие, за да устои на желанието да се присъедини към развилнелите се изкормвачи, които възторжено разкъсваха телата на мъртвите чудовища. Усети, че му се иска да вземе участие в пиршеството.

— Пиршество? — сепна се той и като тръсна глава, започна отначало.

Очевидно привлечен от гласа му, елфът излезе от кълбото тъма със зареден арбалет в ръка.

Бидърду затвори очи и още по-трескаво занарежда думите на заклинанието. Усети остра блока, когато стреличката се заби в корема му, но нито трепна, нито прекъсна напева си, напълно погълнат от него.

Краката му омекнаха и той се олюля; чу елфът да се приближава и макар все още да бе със затворени очи, си го представи съвсем ясно как пристъпя към него, вдигнал меч, за да го прониже.

Въпреки тази ужасяваща картина, Бидърду издържа — от десницата му изскочи малка, пламтяща топка, просия в мрака и се понесе надолу по тунела, оставяйки ярка диря след себе си.

Вече едвам се държеше на крака от изтощение. Отвори очи и пещерата се завъртя около него, всичко изглеждаше неясно и далечно, после подът сякаш се надигна, за да го погълне и той политна назад.

С последната незамъглена частица от съзнанието си очакваше удара с коравия камък, ала вместо това видя огненото кълбо да изригва.

После тунелът рухна.

Тежък товар превиваше силните плещи на най-почитания надзирател, ала въпреки това той крачеше изправен из дългите, лъкатушещи тунели. Беше взел решението с ясно съзнание за всички последици, които то водеше подире си, и нямаше никакво намерение да измине целия път до Митрил Хол, раздиран от съмнения дали постъпва правилно.

Противниците му твърдяха, че се ръководи от загрижеността за приятеля си, а не от интересите на своите събратя. Фърбъл беше научил, че Дризт До’Урден е избягал от Мензоберанзан и че Мрачните са поели право към Митрил Хол, в немалка степен мотивирани от предполагаемата омраза на Лолт към изменника.

Но нима Белвар щеше да поведе Блингденстоун на война, само за да спаси един-единствен елф на мрака?

В края на краищата, спорът бе решен не от надзирателя, а от Фърбъл, друг от най-старите свиърфнебли — онези, на които им бе най-трудно да се разделят с Блингденстоун.

— Изборът, който стои пред нас в този миг — бе заявил той, — е съвсем ясен. Да поемем към Митрил Хол и ако можем, да помогнем на враговете на Мрачните или да си намерим нов дом. Защото Мрачните ще се върнат и ако ние още сме тук, ще ни се наложи да се изправим срещу тях сами.

Тежък, мъчителен избор бе това за Съвета и за крал Шниктик. Ако тръгнеха след елфите и подозренията им се потвърдяха, ако на Повърхността наистина кипеше война, нима можеха да разчитат на съюзничество с джуджетата и хората, живеещи там — все раси, за които не знаеха почти нищо?

Белвар ги бе уверил, че могат. С цялото си сърце надзирателят вярваше, че Дризт и всичките нови приятели, които скиталецът бе срещнал там, няма да го разочароват. Фърбъл, който познаваше света по-добре от всеки друг гном (макар да признаваше, че за Повърхността знае много по-малко, отколкото би му се искало), се съгласи с Белвар, просто защото бе сигурен, че никоя раса — дори глупавите гоблини — не би отказала съюзничеството на друг народ, когато трябва да се бие с Мрачните.

И така, крал Шниктик и останалите от съвета най-сетне отстъпиха, ала, както винаги ставаше с благоразумните гномове, стигнаха до компромис. Белвар, Фърбъл и всички доброволци, пожелали да се присъединят към тях, щяха да поемат по следите на Мрачните. Това бе съгледвачески отряд, на няколко пъти подчерта крал Шниктик, а не истинска армия. В действителност и той, и останалите от съвета, които се бяха противопоставили на доводите на Белвар, бяха доста изненадани от големия брой доброволци, решени да тръгнат на този дълъг и опасен поход — толкова много, че заради доброто на града, кралят трябваше да се намеси и да ограничи бройката им до триста бойци.