Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Старата матрона отвори очи.

— Някакви новини от Берг’иньон? — попита тя.

Куентел поклати глава:

— Напусна тунелите, както му нареди, ала оттогава не съм го чувала.

Матроната отново се намръщи. Отлично знаеше, че Берг’иньон си дава вид на засегнат, задето го изпращат извън Митрил Хол. Той предвождаше най-големия отряд от войската — почти хиляда елфи (мнозина от тях — възседнали подземни гущери) и около пет хиляди коболди и гоблини. Само че неговата задача, макар и жизненоважна за успеха на целия поход, щеше да го отведе навън, в планината, извисяваща се край джуджешката твърдина. Дризт До’Урден обаче, почти сигурно щеше да бъде вътре, в тунелите, и да се бие там, където най-много подобава на един мрачен елф. И вероятно не Берг’иньон, а Утегентал Армго пръв щеше да получи възможност да премери сили с него.

Старата матрона се усмихна развеселено при спомена за гневния изблик на сина си, когато бе научил за отредената му задача. Е, разбира се, той трябваше да се държи точно така, да се преструва на ядосан, дори вбесен. Естествено, че трябваше да се възпротиви, да настоява за правото той, а не Утегентал да поведе челния отряд, който пръв щеше да нахлуе в Залите. Само че Берг’иньон и Дризт бяха съученици и съперници от Мелей Магтеър, войнската школа на Мрачните и Берг’иньон навярно го познаваше по-добре от всеки друг елф в града. А пък матрона Баенре познаваше сина си.

И отдавна се бе досетила, че той изобщо не иска да си има вземане-даване с опасния изменник.

— Използвай магия, за да разбереш къде е — проговори тя внезапно и Куентел подскочи стреснато. — Открий го и ако все още упорства, го смени.

Очите на младата жрица се разшириха от ужас. Беше присъствала, когато брат й напусна тунелите и прекрасно помнеше скалната тераса, по която той и войните му бяха минали. Гледката на дълбоката клисура, която зееше под нея, я смая и зашемети, зави й се свят. Мнозина от останалите елфи изпитаха същото, почувстваха се дребни, незначителни и много, много уязвими. Тази огромна пещера, чийто, черен купол искреше с безброй непознати светлинки, бе само едно съвсем малко късче от света на Повърхността, свят прекалено необятен, за да може да бъде обхванат дори с мисъл.

Матрона Баенре изобщо не се впечатли от стреснатото й изражение.

— Тръгвай! — сопна се тя и Куентел безмълвно се подчини.

Едва се бе отдалечила, когато следващият съгледвач, отново жена, пристъпи пред светлосиния диск на старата матрона и съобщи, че войските в долните тунели на Залите неотклонно напредват, все още незабелязани от джуджетата.

Това бяха добри новини, ала Ивонел Баенре почти не ги чу — всички тези подробности вече бяха започнали да я отегчават. Джуджетата несъмнено бяха прекрасни бойци, а и бяха имали достатъчно време, за да се подготвят, ала въпреки това в гърдите на първата матрона нямаше и зрънце съмнение — за нея, убедена, че изпълнява недвусмислените заповеди на Лолт, изходът от войната отдавна беше ясен. Мрачните щяха да надделеят, а Митрил Хол — да рухне.

И все пак, задълженията си бяха задължения, и тя изслуша не само този доклад, но и следващия, както и този след него и още много други, с все същото привидно заинтересувано изражение.

От високото място, на което беше застанала и с помощта на магиите, изострящи зрението й, пришълците й изглеждаха като развълнуван мравуняк, плъпнал по източната, най-стръмна част на планината. Те изпълваха всички падини и клисури, изкатерваха се по всяка скала, изпречила се на пътя им — като че ли нищо не можеше да ги спре. Зад тях, като прииждаща вълна непрогледен мрак, идваха стегнатите редици на елфите.

Лейди Алустриел не помнеше някога да е виждала по-ужасяваща гледка; никога не я бе обземала подобна черна тревога, макар да бе участвала в не една и две войни и безчет опасни приключения. Много битки бе преживяла прекрасната господарка на Града на сребърната луна, ала те не бяха помрачили нежния й лик. Приказно красива бе тя, с бялата си гладка кожа и дългата коса, спускаща се като водопад по раменете й — не посребряла от старост (макар лейди Алустриел да бе преживяла много лета), а лъскава и жизнена, отразила сякаш загадъчния блясък на звездите и тихия зрак на нощното небе. Само в очите й, топли и дълбоки, се таеше приглушена тъга, трупала се година след година и кръвопролитие след кръвопролитие; мъдрост имаше в тях, онази мъдрост, за която няма по-голямо и безсмислено зло от войната.