Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Чакането започваше да става нетърпимо.

Ала ето че най-сетне Дризт беше повикан в работилничката. Знаеше, че тази сутрин бе пристигнал пратеник от Града на сребърната луна и можеше само да се надява, че лейди Алустриел ще успее да им помогне.

Вратата на тронната зала бе отворена и когато видя приятеля си да приближава, Бруенор му кимна и посочи към съседната стая. Скиталецът го разбра и влезе, без да почука.

Вътре го очакваше една от най-странните гледки, които бе виждал през живота си. Счупената (уви, все така счупена!) статуетка лежеше върху малка кръгла масичка, край която бе застанал Риджис и яростно счукваше някакво черно вещество в една гаванка.

От другата страна на масичката се бе изправил Бъстър Якоделец, прочутият оръжеен майстор, сред чиито изкусни изделия не на последно място се нареждаше и фината митрилна ризница на самия Дризт.

Сега джуджето изглеждаше толкова съсредоточено, че елфът не посмя да го поздрави, боейки се да не наруши вглъбеността му. Застанал с широко разкрачени крака, Бъстър не помръдваше, само от време на време шумно си поемаше дъх. Причината за това необичайно държание се изясни много скоро, когато в ръцете му скиталецът зърна, увити в мек плат… две очни ябълки!

Дризт не знаеше какво да мисли, когато изведнъж до ушите му достигна познат бълбукащ глас, който начаса го извади от унеса:

— Добра среща, о, смуглокожи друже! — весело поздрави безплътният магьосник.

— Харкъл Харпъл? — започна да се досеща скиталецът.

— Че кой друг! — сухо подхвърли Риджис.

„Кой друг наистина“, каза си Дризт.

— За какво е всичко това? — обърна се той към полуръста, тъй като всеки отговор от Харкъл щеше да направи бездруго неясната ситуация още по-мъглява.

Риджис вдигна гаванката, която държеше в ръце, и обясни:

— Лапа от Града на сребърната луна. Харкъл надзирава приготовленията.

— Добре казано, надзирава — избухна в смях магьосникът. — Това означава, че държат очите ми над съдинката!

Дризт обаче не можеше да сподели веселието му, не и докато главата на ониксовата фигурка лежеше на масата, отделена от изваяното тяло.

Риджис се изкиска — по-скоро насмешливо, отколкото развеселено.

— Мисля, че е готова — рече той, — и ми се искаше ти да я изпробваш.

— Мрачните имат толкова сръчни пръсти! — намеси се Харкъл.

— Но къде си? — попита Дризт, поизнервен от всички тези причудливи неща, които се случваха около него.

Два клепача се появиха сякаш от нищото и Харкъл примигна няколко пъти.

— В Несме — отвърна. — Съвсем скоро поемаме на север от Тролови блата.

— Към Митрил Хол, където ще можеш да се събереш с очите си — довърши скиталецът вместо него.

— С нетърпение очаквам да се видя отново! — провикна се магьосникът и отново избухна в гръмък смях… към който не се присъедини никой от останалите в работилничката.

— Ако продължава тъй, нищо чудно да изхвърля проклетите очи в пещта! — промърмори Бъстър.

В това време Риджис остави гаванката на масичката, извади миниатюрен метален инструмент и го подаде на Дризт.

— Няма да ти трябва много от сместа — обясни той. — Освен това Харкъл ни предупреди да внимаваме да не намажем вътрешната част на отчупените парчета.

— Това си е най-обикновено лепило — вметна магьосникът. — Всъщност, онова, което ще помогне на фигурката да се възстанови, ще бъде магията, заключена в самата нея. След няколко дни ще трябва да изчегъртаме мазилото на полуръста. Ако нещата се наредят както ние предвиждаме, статуетката… — тук той помълча малко, сякаш се опитваше да намери подходящата дума. — Статуетката ще бъде изцерена — довърши той.

— Ако нещата се наредят — повтори Дризт и замислено се вгледа в малкия инструмент.

За щастие ръцете му вече се бяха оправили от изгарянията, получени, когато фигурката замалко не пламна в ръцете му преди една седмица, та сега можеше да свърши работата с обичайната си прецизност.

— Всичко ще бъде както трябва — успокои го Риджис.

Скиталецът си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, после взе главата на статуетката. Взря се в очите й и за пореден път се възхити на умението на неизвестния майстор, който така съвършено бе предал интелигентността в погледа на вярното животно. Внимателно, като да бе родител, грижещ се за болната си рожба, той съедини главата и тялото и се зае с трудната задача да нанесе лепило подобната смес в пукнатините.

Бяха минали повече от два часа, когато Риджис и елфът най-сетне излязоха от малката работилничка и отидоха в тронната зала, където продължаваше срещата между Бруенор, пратеника на лейди Алустриел и още неколцина джуджета.