Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Въпреки добрите новини и заслужената слава на бойците от армията на Баенре, и седмината осъзнаваха, че в крайна сметка има един-единствен начин да се преборят с третия дом. Берг’иньон, който бе взел участие в битката с Гандалуг, пръв го изрече на глас:

— Ами Метил и неговите събратя? Ако те ни подкрепят, Облодра вече няма да представляват такава сериозна заплаха за нас.

Останалите закимаха в знак на съгласие, ала лицето на майка им остана все така мрачно — прекрасно разбираше, че на същества като крадците на мисли не може да се разчита.

— Метил е на наша страна, единствено защото и той, и събратята му знаят, че тяхната сигурност зависи от нас. Илитидите не наброяват и една стотна от жителите на Мензоберанзан. И точно дотам се простира верността им — Метил ще ни изостави в мига, в който реши, че Облодра са по-силни от нас.

При тези думи старата матрона се засмя горчиво, после добави:

— Не бих: се учудила особено, ако в една такава ситуация сънародниците му се съюзят с К’иорл. В крайна сметка нещастницата доста прилича на тях с тези нейни мисловни способности. Навярно се разбират по-добре, отколкото ние можем да си представим.

— Трябва ли да говорим толкова открито? — обади се Сос’Умпту и притеснено се огледа наоколо, сякаш се боеше, че Метил може да е някъде наблизо, невидим и четящ всяка тяхна мисъл.

— Няма никакво значение — „успокои“ я матрона Баенре. — Той вече знае притесненията ми. Нали разбираш, няма как да скриеш каквото и да било от един илитид.

— Какво ще правим тогава? — намеси се Триел.

— Ще съберем всичките си сили — решително отвърна майка й. — Нито за миг няма да показваме страх или слабост. И каквото и да става, няма да правим нищо, което би отблъснало Лолт още по-далече от нас.

Последната й забележка бе насочена към двете съперници, Триел и Куентел, но най-вече към Триел, която с радост би се възползвала от възможността да се отърве от досадната си сестра.

— Трябва на всяка цена да покажем на илитидите, че дом Баенре все още е най-могъщият в цял Мензоберанзан — продължи старата матрона. — Ако ги убедим в това, те ще ни подкрепят, макар и само за да попречат на К’иорл да отслаби позициите ни.

— Аз ще се върна в Сорсъри — рече Громф.

— А аз — в Арах-Тинилит — обади се Триел.

— Не си правя илюзии, че някой от съперниците ми изпитва приятелски чувства към нас — добави Громф. — Но няколко обещания за подобаваща отплата, когато нещата в града се поуспокоят, могат да сторят чудеса.

— Учениците нямат никаква връзка с външния свят — допълни Триел. — Разбира се, подочули са, че нещо не е наред, ала дори не подозират за опасността, надвиснала над първия дом. В своето невежество те са ни напълно верни.

Матрона Баенре кимна на двете си най-големи деца, после се обърна към Куентел:

— А ти ще се срещнеш с останалите.

Тази задача бе наистина важна, тъй като голяма част от властта и силата на Баенре зависеше от десетина по-незначителни рода, оглавявани от благородници, излезли от редиците на първия дом. Куентел, всеизвестна с височайшето благоволение, на което се радваше (поне докато Лолт все още не бе изоставила града), бе най-добрият избор за подобна мисия.

Изражението й красноречиво говореше, че съпротивата й най-сетне е преодоляна, по-скоро от заплахите на Триел и Громф, отколкото от трошиците, които й бе подхвърлила старата матрона.

Ако искаше да сложи край на съперничеството и дрязгите между двете си дъщери, знаеше майка им, и двете трябваше да запазят достойнството си и да се почувстват важни. Ето че бе успяла да го стори и можеше да бъде доволна — срещата бе постигнала целта си и усилията на всички щяха да бъдат съсредоточени единствено в защитата на дома.

Това обаче бе слаба утеха за опитната матрона. Прекрасно знаеше на какво е способен Метил и подозираше, че К’иорл сигурно е почти толкова силна. Първият дом щеше да се приготви да посрещне нападението, ала дали опитите им да се защитят нямаше да са напразни без жреческите умения, дарени им от Лолт, и без магиите на Громф?

Близо до тронната зала на Бруенор се намираше неголяма стая, пригодена специално за майсторите, които се опитваха да поправят ониксовата статуетка. Малката пещ вътре гореше непрекъснато, имаше най-различни фини инструменти, както и десетки стъкленици, пълни с всевъзможни отвари и мехлеми.

Сърцето на Дризт се качи чак в гърлото му, когато го повикаха в импровизираната работилничка. Не че никога досега не бе влизал там, тъкмо напротив, отбиваше се поне десетина пъти на ден, макар и без покана, и винаги заварваше група джуджета, скупчени над все още счупената фигурка, да поклащат мрачно глави и да си шушукат нещо. Беше минала цяла седмица от необяснимата случка и Гуенивар вече бе толкова изтощена, че нямаше сили да се държи на краката си, дори не можеше да вдигне глава от лапите си и само лежеше, безсилно отпусната, пред огнището в стаята на господаря си.