Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Бруенор не изглеждаше особено доволен и все пак бе очевидно, че му е поолекнало за първи път от началото на това смутно време.

— Не било номер на Мрачните! — рече той без никакво предисловие, когато Дризт и Риджис се приближиха. — Или проклетите му псета са по-могъщи, отколкото всички ние предполагаме! Алустриел казва, че целият свят е пощурял.

— Лейди Алустриел — поправи го пратеникът, едно много чисто и спретнато джудже, с къса, поддържана брада и снежнобели одежди.

— Добра среща, Фредегар — поздрави го скиталецът, разпознавайки в него Фредегар Трошискал (известен повече като Фрет), любимия мъдрец и съветник на Сребърната лейди. — Ето че най-сетне успя да видиш чудесата на Митрил Хол!

— Де да можеше поводът, поради който съм тук, да е по-приятен — тъжно отвърна Фрет. — Надявам се, че с Кати-Бри всичко е наред?

— Тя е добре — успокои го Дризт и на лицето му изгря топла усмивка при мисълта за младата жена, която се бе върнала в Заселническа твърдина, за да предаде на Берктгар някакво съобщение от баща си.

— Не било номер на Мрачните! — повтори Бруенор по-настоятелно, давайки им да разберат, че според него часът и мястото съвсем не са подходящи за подобни лековати разговори.

Дризт, който през цялото време го бе уверявал, че нещо толкова мащабно не може да е дело на събратята му, кимна в знак на съгласие.

— Каквото и да се случва, то отне силата и на магическия медальон на Риджис — рече той и вдигна рубина, който почиваше върху гърдите на полуръста. — Сега това не е нищо повече от един най-обикновен — макар и несъмнено приказно красив — камък. Гуенивар също пострада, да не говорим пък за харпъловци. Никой от моя народ не владее толкова могъщи магии… за щастие, защото иначе отдавна щяха да са завзели целия свят.

— Нещо ново? — попита Бруенор.

— Неприятностите започнаха преди няколко седмици — намеси се Фрет. — Ала едва през последните десетина дни вълшебствата станаха така непредсказуеми и опасни.

Бруенор, който никога не бе смятал магията за нещо кой знае колко необходимо, шумно изсумтя.

— Толкоз по-добре! — отсече той. — Мрачните псета се нуждаят от тях много повече, отколкото моите войни, или пък мъжете от Заселническа твърдина! Нека всичката магия в Царствата секне, пък да ги видя тогаз тез’ нашественици от Мензоберанзан!

При тази мисъл Тибълдорф Пуент подскочи почти до тавана от радост и във, въодушевлението си потупа спретнатия Фредегар по гърба с мръсната си миризлива ръка. Малко неща бяха в състояние да отрезвят един възторжен бесовойн, ала ужасеният, а миг по-късно и разлютен, поглед на Фрет, стори именно това.

— Какво? — не разбра Пуент.

— Ако още веднъж ме докоснеш, ще ти строша черепа — безстрастно каза чистичкото джудже, което навярно тежеше наполовина на набития и свиреп бесовойн, ала незнайно по каква причина, Тибълдорф му повярва и направи крачка назад.

Скиталецът, който по време на многобройните си посещения в Града на сребърната луна бе опознал Фрет достатъчно добре, беше наясно, че той не би издържал и десет секунди в двубой с Тибълдорф Пуент…, освен ако в спора помежду им не ставаше въпрос за мръсотия. Ако бесовойнът имаше неблагоразумието да развали грижливо подготвения тоалет на Фредегар, Дризт би заложил всичките си пари на съветника и несъмнено би спечелил.

Това си бе съвсем хипотетична възможност, разбира се, тъй като Пуент никога не би сторил нещо, което да навреди на интересите на Бруенор, а бе повече от очевидно, че Бруенор не желае никакви проблеми с пратениците, дошли при него с мир, особено когато този пратеник бе джудже и идваше от Града на сребърната луна, който винаги бе заставал зад Митрил Хол. И така, вместо да им се наложи да разтървават бесовойна и Фрет, всички в тронната зала се посмяха от сърце на чудатостите им, облекчени, че необяснимите събития от последните няколко седмици не са свързани с опасните елфи на мрака.

Всички, с изключение на Дризт До’Урден. Скиталецът не можеше да се радва на нищо, докато не видеше статуетката поправена и не отпратеше Гуенивар обратно у дома й, в Звездната равнина.

Не, не че Джарлаксъл, който винаги съумяваше да предугади развоя на събитията, не беше очаквал тази среща. Напротив, прекрасно знаеше, че тя рано или късно ще се състои. Това, което го притесни, бе лекотата, с която К’иорл Одран бе успяла да проникне в лагера му, да се промъкне покрай стражите и да нахълта в личните му покои направо през стената. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да запази самообладание и да не издаде безпокойството си, докато гледаше как безплътният й силует постепенно придобива все по-ясни — и заплашителни — очертания.