Р. Салваторе - Обсадата на мрака

И понеже никой не искаше да отстъпи, най-често вместо победа, и двамата противници намираха смъртта си на дъното на черната бездна.

А ето че сега К’иорл, безмилостната и невъобразимо жестока повелителка на същия този дом, се опитваше да убеди Джарлаксъл, че възнамерява да завземе властта в Мензоберанзан с възможно най-малко жертви. Най-малко според чия преценка, запита се наемникът. Ако ставаше въпрос за тази на К’иорл, най-вероятно половината им сънародници щяха да загинат още преди да е свършил денят.

Разбира се, той не можеше да стори нищо, за да го предотврати. Както всички мрачни елфи, и Бреган Д’аерте бяха зависими от магията, без нея главатарят им не можеше да изгони натрапницата от стаята си… нито дори от собствените си мисли!

— Днес — ледено повтори матроната. — А когато свърша, ще те повикам и ти ще се подчиниш.

Джарлаксъл не кимна, нито каза нещо. Нямаше нужда да го прави. Усетил бе проникването в съзнанието си и знаеше, че К’иорл вече е получила отговора, който очаква. Да, той я ненавиждаше, намеренията й го отвращаваха, ала винаги бе разсъждавал трезво и не можеше да се заблуждава — ако думите й се сбъднеха, Бреган Д’аерте наистина щеше да се отзове на призива й.

Доволна от успеха на посещението си, матроната се усмихна и силуетът й започна да избледнява, докато най-накрая, прозирен като да не бе материално тяло, а безплътната обвивка на някой дух, премина през каменната стена и излезе от стаята.

Наемникът се облегна в стола си, опря върховете на пръстите си един о друг и се замисли. Никога досега не се бе чувствал толкова уязвим, никога не бе попадал насред толкова неконтролируем водовъртеж от събития. Разбира се, нищо не му пречеше да съобщи на матрона Баенре за тази среща, ала какво щеше да спечели от това? Дори първият дом, с цялото си могъщество и многобройната си войска, не можеше да се противопостави на К’иорл, когато нейната магия действаше, а тяхната — не. Не след дълго матрона Баенре най-вероятно щеше да бъде мъртва, а с нея и цялото й семейство. Къде щеше да се скрие Джарлаксъл тогава?

Никъде, естествено. Той просто нямаше да се крие, а щеше да се подчини на призива на К’иорл.

Ясно му бе и защо третата матрона бе дошла при него и защо тя, за която всичко като че ли вървеше така благоприятно, толкова държеше да го привлече на своя страна. Той и неговите бойци бяха единствените елфи в целия град, които имаха истински връзки с външния свят, а това бе от жизненоважно значение за всяка жрица, домогваща се до титлата първа матрона на Мензоберанзан… не че някой се бе осмелявал да го стори през последното хилядолетие.

Джарлаксъл нервно потропваше с пръсти. Дали пък не бе дошъл моментът за промяна, запита се той, ала бързо отхвърли обнадеждаващите мисли — дори да бе така, тя със сигурност нямаше да е за добро. Едно обаче бе сигурно — К’иорл очевидно бе убедена, че проблемите с обикновената магия са временни, иначе не би полагала толкова усилия да си осигури съюзничеството на Бреган Д’аерте.

Трябваше да го вярва, да се моли да е така, особено, ако превратът на К’иорл успееше (а нямаше никакви причини това да не се случи). Защото лукавият Джарлаксъл, майсторът на интригите, нямаше да оцелее дълго, ако първата матрона К’иорл Одран, жената, която мразеше повече от всички свои сънародници, продължеше да нахлува все така безпрепятствено в мислите му.

Тя бе прекалено красива, за да е обикновена елфическа жена — всеки, зърнал я дори само за миг, занемяваше пред съвършенството, с което бе изваяна всяка нейна черта. Единствено тази неземна красота възпря смъртоносните пики и арбалети на стражите и накара Берг’иньон да я пусне в двора на Баенре само след един поглед.

Магическата ограда бе изгубила силата си, а при издигането й в нея не бяха оставени врати. Обикновено паяжинните нишки се разтягаха и по заповед на някой от дома в тях зейваше широка пролука, ала сега Берг’иньон трябваше да помоли неочакваната гостенка да се изкатери по тях.

Тя не каза нищо, нито забави крачка. В мига, в който достигна оградата, нишките се разтвориха и я пропуснаха да мине — последно издихание на магията, която някога самата тя им бе вдъхнала.

Берг’иньон я поведе, макар да бе повече от сигурен, че непознатата няма нужда да й показват пътя. Ясно му бе, че отиват в светилището — къде другаде можеха да отиват! — затова изпрати неколцина от войниците да повикат майка му.

Сос’Умпту, която ги посрещна на вратата, опита да се възпротиви, но само за миг, после зяпна от изумление.