Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Кой знае, може би К’иорл бе сгрешила, помисли си тя. Може би Фини’тей щеше да е полезна даже и в смъртта си и да се окаже подобаващата жертва, която да върне благоволението на Кралицата на паяците върху дома.

След един дълъг миг, в който нищо не се случи, Генни’тирот чу злия смях на неканената си гостенка.

— Май се нуждаем от още по-голямо жертвоприношение — лукаво подхвърли тя.

На Генни’тирот, единствената в целия четвърти дом, която превъзхождаше Фини’тей по власт и могъщество, не й бе никак трудно да разгадае скрития смисъл на тези думи.

Незабележимо, почти без да движи пръстите си, тя се опита да извади отровния кинжал, скрит в гънките на извезаната й с паяци роба. Душевадецът — така се наричаше това смъртоносно оръжие, което в по-младите години на матроната неведнъж я бе спасявало при подобни ситуации.

Разбира се, тогава магиите бяха предсказуеми и надеждни, а противниците — далече не толкова опасни, колкото загадъчната К’иорл. Още в мига, в който Генни’тирот срещна погледа на натрапницата, мъчейки се да я разсее, докато успее да извади Душевадеца, третата матрона прочете мислите й и разбра какво й готвят.

С една-единствена повелителна дума матрона Фаен Тлабар събуди магията на кинжала и той полетя право към сърцето на противницата й.

Вълшебството бе сработило, възликува Генни’тирот, ала радостта й бързо се стопи, когато видя оръжието да преминава през безплътния силует на К’иорл и да се забива в богато украсената стена зад гърба му.

— Да се надяваме, че отровата няма да съсипе прекрасния гоблен — ехидно отбеляза третата матрона, застанала далече вляво от лъжливия си образ.

Генни’тирот се обърна и впери леден поглед в дръзката натрапница.

— Не можеш нито да ме надвиеш, нито да ме надхитриш — безстрастно рече К’иорл. — Та ти дори мислите си не можеш да скриеш от мен! Битката свърши още преди да е започнала.

Четвъртата матрона искаше да извика, да я накара да замълчи, ала не успя да изрече и дума, сякаш и тя, като Фини’тей, чието сърце лежеше на подноса до нея, бе онемяла завинаги.

— Колко още трябва да умрат? — неочакваният въпрос свари Генни’тирот неподготвена, в погледа й, който все така не се отделяше от К’иорл, проблесна подозрение, примесено с неприкрит интерес. — Моят дом не е голям — продължи третата матрона, което си бе самата истина… разбира се, ако не се брояха хилядите роби-коболди, които според мълвата обитаваха тунелите в покрайнините на Хищния процеп, точно под двора на Облодра. — Ще имам нужда от подкрепа, ако искам да се отърва от онази стара нещастница Баенре и самодоволното й семейство.

Генни’тирот несъзнателно прокара език по внезапно пресъхналите си устни. Може би все пак имаше искрица надежда?

— Не можеш да ме победиш — заяви К’иорл със смазваща самоувереност. — Но, кой знае, ако се предадеш доброволно…

Гордата повелителка на четвъртия дом се сепна при тази грозна дума.

— Добре тогава, да го наречем съюзничество, ако предпочиташ — поправи се К’иорл. — За никого не е тайна, че аз и Кралицата на паяците не се разбираме особено.

Генни’тирот трескаво мислеше. Ако заедно с. Облодра (които, както бе всеизвестно, не се радваха на благоволението на Лолт) сваляха Баенре от върха, какви щяха да са последствията за нейния собствен дом, когато нещата отново си дойдеха на мястото?

— Всичко това е по вина на Баенре — подхвърли К’иорл, която, разбира се, четеше всяка нейна мисъл. — Баенре ни навлече гнева на Лолт. Виж я само — не може да опази дори един пленник, церемониите й се провалят, сякаш никога не е влизала в светилище!

Генни’тирот, която хиляди пъти предпочиташе първата матрона пред К’иорл Одран, нямаше как да не признае, че това е самата истина. Отчаяно й се искаше да опровергае неканената си гостенка, ала това би означавало сигурна смърт както за нея самата така и за целия и дом — преимуществото на К’иорл в този момент бе смазващо.

— Може би ще приема капитула… — злобно се изсмя К’иорл, после бързо се поправи. — Може би един съюз помежду ни ще бъде от полза и за двете.

Генни’тирот отново облиза устни, чудейки се как да постъпи. Един поглед към кървавото сърце на Фини’тей й бе достатъчен, за да реши:

— Може би наистина е така — съгласи се тя.

К’иорл кимна и по лицето й плъзна онази неискрена усмивка, която бе сигурен знак, че лъже.

Генни’тирот отвърна на усмивката й, само за да се сепне миг по-късно, припомнила си с кого си има работа, припомнила си, че това съблазнително предложение идва не от друг, а от най-злата и безмилостна жена в цял Мензоберанзан.