Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Напълно слисан, почти като насън скиталецът видя как дръжката на меча променя очертанията си и отново приема предишната си форма. Гореща вълна заля ръката му и плъзна по тялото му, сякаш оръжието бе неговата любима, копнееща двамата да се слеят в страстна прегръдка.

С мъка поемайки си дъх, Дризт насочи вниманието си обратно към Кати-Бри, която междувременно бе седнала на пода и сега учудено се оглеждаше наоколо.

— Какво правиш с меча ми? — тихичко попита тя, а недоумяващият й поглед отново обходи стаята.

И какво търся аз тук, искаше да добави, ала приятелят й вече бе прочел неизречения въпрос в сините й очи.

— Трябва да поговорим — меко каза той.

Не се случваше често Громф и Триел Баенре да посещават майка си по едно и също време, още по-голяма рядкост бе Берг’иньон и Сос’Умпту, както и другите две високопоставени дъщери на Баенре, Куентел и Бладен’Кърст, също да присъстват на срещата. Този ден обаче, всички те бяха насядали в светилището на първия дом. Всички, с изключение на Бладен’Кърст, най-жестоката от рода, която крачеше напред-назад като животно в клетка, свъсила чело и присвила тънките си устни. Втора дъщеря в семейството, тя отдавна трябваше да е напуснала дома — или за да стане матрона — повелителка в Академията или, по-вероятно, за да оглави свой собствен, по-нископоставен дом. Само че старата Баенре не й бе позволила да го стори, от страх, че необузданият нрав и липсата на всякакви обноски ще посрами рода Баенре дори в очите на жестоките обитатели на Мензоберанзан.

Триел вдигаше очи и презрително клатеше глава всеки път, щом по-малката й сестра се доближеше до нея. Всъщност, първородната дъщеря на дома рядко се сещаше за Бладен’Кърст. Също като Вендес, друга от сестрите й, която изменникът До’Урден бе убил по време на бягството си, Бладен’Кърст не бе нищо повече от уред за мъчения, използван отлично от матрона Баенре. Не, Бладен’Кърст не представляваше заплаха за никого в дома с чин над обикновен редник.

Съвсем другояче стояха нещата с Куентел и Триел сваляше суровия си изпитателен поглед от нея, само когато Бладен’Кърст минеше наблизо.

Куентел й отвръщаше със същата неприкрита враждебност. Тя се бе издигнала до сегашното си положение на първожрица за забележително кратко време; говореше се, че няма друг, който да се радва на по-голямо благоволение от страна на Лолт. Куентел бе достатъчно мъдра, за да съзнава колко опасно е положението й — ако не беше тази божествена подкрепа, Триел отдавна щеше да я е убила, тъй като по-малката й сестра дори не се опитваше да скрие апетитите си към поста й. Той щеше да й даде възможност да се издигне още по-нависоко, но пък Триел нямаше ни най-малко намерение да се отказва от него.

— Сядай! — сопна се най-сетне старата матрона, когато й дойде до гуша от дръзката Бладен’Кърст.

Едното й око бе подпухнало и затворено, по бузата й още тъмнееше морава синина там, където се бе блъснала в стената. Старата матрона не бе свикнала да носи подобни белези, така както останалите не бяха свикнали да я виждат в този вид. Всеки друг път една обикновена изцелителна магия би заличила следите от сблъсъка с Гандалуг само за миг, ала сега времената бяха различни.

Бладен’Кърст се закова на място и впери студен поглед в израненото лице на майка си. За нея то символизираше две неща. Първо, то бе недвусмислен знак, че силите на рода отслабват и че в този момент всички Баенре са страшно уязвими. Освен това, съчетани с разтревожената гримаса, която напоследък непрестанно разкривяваше чертите на старата матрона, белезите издаваха гняв.

Гняв, който несъмнено вземаше превес над временната немощ, както Бладен’Кърст мислено отбеляза. Тя се подчини и седна на посочения й стол, потропвайки нетърпеливо с тежките си ботуши (необичайни за един елф на мрака, но пък твърде удобни за раздаване на ритници).

Никой не й обърна особено внимание, тъй като матрона Баенре вече бе насочила заплашителен поглед към Куентел:

— Сега не е време за лични амбиции и домогвания — недвусмислено отсече тя и очите на дъщеря й се разшириха от престорено недоумение, което изобщо не успя да заблуди старата матрона. — Предупреждавам те — спокойно продължи тя.

— Както и аз! — решително се намеси Триел.

Обикновено избягваше да прекъсва майка си, тъй като прекрасно знаеше колко опасна можеше да бъде подобна дързост, ала сега прецени, че този въпрос трябва да бъде решен веднъж завинаги и че вместо да се ядоса, старата матрона всъщност ще й бъде задължена.