Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Ала този път… този път Гандалуг се чувстваше различно, можеше да усети дори пукането в старите си кости, изтръпването от вековете, прекарани в пъкления затвор. Колко прекрасно бе това чувство!

— Върви си! — нареди му Баенре, този път на езика на Повърхността. — Връщай се в тъмницата и стой там, докато не реша да те повикам!

Погледът на Гандалуг обходи помещението, поспря върху счупената верижка, която се търкаляше на пода, и не пропусна да забележи, че зъбът вече не виси на нея.

— Не мисля тъй — отбеляза той на древното си наречие и пристъпи напред.

Очите на матроната се присвиха заплашително:

— Как смееш! — прошепна тя и извади тънка пръчица.

Прекрасно знаеше колко опасен е противникът й и затова побърза да изрече едно заклинание, което трябваше да го обвие в лепкава паяжина и да го прикове на място.

Нищо такова обаче не се случи.

Гандалуг направи още една крачка напред, ръмжейки като озверяло от глад животно.

Стоманеният блясък в очите на матроната отстъпи място на ужас. Тя бе създание на магията, разчиташе на нея, за да се защитава и да поваля неприятелите си. С разнообразните вълшебни предмети, които притежаваше (и които обикновено носеше със себе си), както и с многобройните заклинания, които знаеше, тя бе в състояние да отблъсне всеки неприятел, навярно би могла да се пребори с цял полк силни джуджета. Ала без помощта на дрънкулките и древните си магии, матрона Баенре бе само една жалка, безсилна старица, съсухрена и немощна.

Не че Гандалуг би се стреснал дори да имаше насреща си великан. Не разбираше какво точно става, но знаеше едно — след две хиляди години бе получил обратно не само свободата, но и тялото си. Дошло бе време за разплата.

Старата матрона съвсем не бе изчерпала всичките си възможности, а някой от тях (като кесийката, натъпкана с паяци, които начаса се отзоваваха на повика й) все още не бяха станали жертва на хаоса на Смутното време. Само че тя нямаше никакво намерение да рискува. Не и сега, когато бе толкова уязвима.

Ивонел Баенре се обърна и хукна към вратата.

Железните мускули на Гандалуг бързо възвръщаха силата си и с два гигантски скока той прекоси няколкото метра, които го деляха от мъчителката му, и й препречи пътя.

Тежкият му юмрук се стовари право в гърдите й и изкара и последната глътка въздух от дробовете й, а самата нея запрати в другия край на стаята.

Миг по-късно, след като бе прелетяла през цялото помещение, тя се блъсна в отсрещната стена и се сгромоляса на пода.

— Ще откъсна проклетата глава от раменете ти! — процеди през зъби джуджето и тръгна към нея.

В този миг вратата се отвори и Берг’иньон нахлу вътре. Гандалуг се обърна, тъкмо когато младият Баенре изваждаше оръжията си. Слисан от онова, което виждаше — как, в името на Лолт, някакво си джудже се бе озовало в Мензоберанзан и то не къде да е, а в покоите на първата матрона! Берг’иньон вдигна двата си меча, ала Гандалуг вече ги бе сграбчил, по един във всяка ръка.

Ако вълшебството, с което бяха надарени, все още действаше, остриетата с лекота щяха да срежат загрубялата джуджешка кожа и да се впият в плътта. Дори и без помощта на магията те потънаха дълбоко в тялото на Гандалуг.

Само че той дори не усети и като разтвори ръцете на противника си (стройният елф изобщо не можеше да се мери с якото джудже), сведе глава и с все сила се блъсна в гърдите му, опасани от фина митрилна ризница, чиято магическа закалка също бе отслабнала.

След още няколко такива удари, младият Берг’иньон вече се олюляваше, дъхът му излизаше на пресекулки и той почти не усети как Гандалуг издърпа оръжията от ръцете му. Главата на старото джудже за пореден път се стовари върху гърдите му и той, без подкрепата на мечовете, които до този миг го държаха свързан с противника му, рухна на земята.

Без да обръща внимание на наранените си длани, Гандалуг запрати едно от остриетата на елфа в другия край на стаята, а второто взе в ръка. После се обърна към матрона Баенре, която все още седеше на пода, мъчейки се да събере мислите си.

— Защо не се смееш? — ехидно попита той. — Искам да се усмихваш, когато отсека смрадливата ти глава и я вдигна, та всички да разберат какво се е случило с великата Баенре!

Не бе направил и една крачка, когато пред него се материализира отвратително, октоподоглаво чудовище и посегна към лицето му с гнусните си пипала.

Черна, задушаваща пелена се спусна над съзнанието на Гандалуг и той тръсна глава, събирайки цялата си воля, за да не изпусне меча и да не се строполи на земята.