Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Това, че Метил все още не бе пострадал от случващото се, не значеше, че скоро и неговите способности нямаше да бъдат засегнати. А може би те вече бяха засегнати, но той просто не го осъзнаваше? И защо пък огньовете от украсата на дом Облодра, макар в същината си да бяха различни от останалите в Мензоберанзан, да не бяха станали жертва на всеобщия хаос?

— Псионистките сили не могат да бъдат потулени така, че да останат скрити за друго същество, надарено с тях — увери я Метил. — Третият дом е по-силен отвсякога.

— А К’иорл всячески се старае да ни убеди в противното — кисело вметна матрона Баенре.

— Иска да ни нападне изненадващо — отбеляза Триел и майка й мрачно кимна.

— Ами Метил? — с надежда в гласа се обади Сос’Умпту. — Той също е много силен.

— Метил спокойно може да надвие К’иорл — увери я матрона Баенре, повтаряйки почти дословно телепатичните думи на илитида. — Ала тя съвсем не е единствената в дом Облодра, надарена с подобни сили.

— Колко още? — поиска да узнае Триел, но старата матрона само сви рамене.

— Много — отвърна Ел-Виденвелп вместо господарката си.

— Чия страна ще вземе Метил, ако Облодра решат да ни нападнат? — с подозрение в гласа попита Триел — нямаше смисъл да се преструва, тъй като илитидът бе чул мисълта й в мига, в който тя се появи в съзнанието й.

Матрона Баенре се сепна, смаяна от дързостта на дъщеря си, но бързо си припомни, че да се скрие каквото и да било от Метил бездруго бе невъзможно.

— Нима няма да доведе подкрепления от пещерата на илитидите, в крайна сметка, тя съвсем не е далече оттук? — продължи Триел. — Стотина от твоите събратя ще ни дойдат наистина добре в тези опасни времена…

Метил не отвърна нищо, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.

— Нашите неприятности не засягат крадците на мисли — рече матрона Баенре и това бе самата истина.

Тя лично се бе опитала да включи илитидите в похода към Митрил Хол, беше им обещала богатства и вярно съюзничество, ала те бяха прекалено различни от всички останали раси в Подземния мрак и онова, което звучеше примамливо за другите, бе напълно безполезно в техните очи. Дори за матрона Баенре, която познаваше Метил толкова отдавна, тези създания си оставаха една голяма загадка. Единственото, което постигна тогава, бе да си осигури помощта на Ел-Виденвелп и двама негови събратя. В замяна тя щеше да им осигури сто коболди и двадесет елфи (разбира се, само мъже), които илитидите щяха да превърнат в свои роби.

Повече нямаше какво да си кажат. Войските бяха в пълна бойна готовност, всички елфи, които не бяха заети с друго, отправяха денонощни молитви към Лолт, просейки милост и подкрепа. Дом Баенре правеше всичко по силите си, за да предотврати надвисналата над главите им катастрофа, ала дълбоко в себе си старата матрона знаеше, че усилията им са обречени. Вече няколко пъти К’иорл се бе промъквала покрай магическата ограда и многобройните капани, поставени из целия двор, прониквала бе във владенията им, с едничката цел да я подразни. Наистина, обикновено след това не й оставаха сили да направи нещо, с което да застраши първия дом, ала старата матрона не можеше да не се чуди какво да очаква сега, когато силите на дома бързо чезнеха. Как щеше да се противопостави на псионистките атаки на противничките си без помощта на своя собствена магия?

Единствената й надежда бе Метил, а тя нито го разбираше, нито му имаше доверие.

Не, положението изобщо не й се нравеше.

Тялото на Гуенивар гореше от раздираща болка, агонията бе непоносима. Ала най-страшна бе скръбта, отчаянието, което я бе сграбчило в черните си лапи и я задушаваше бавно и мъчително. Гуенивар бе магическо създание, въплъщение на духа на животното, известно в Торил като пантера. Магия подклаждаше искрата на живота й и пак магия крепеше междупространствения тунел, който й даваше възможност да пребивава в Материалната равнина.

Ала ето че се бе случило немислимото, разкъсала се бе самата нишка, която свързваше Магията и я превръщаше в едно цяло, загадъчно и необозримо, но все пак предсказуемо и следващо своята логика.

На Гуенивар й се струваше, че ще умре от скръб.

Господарят й не спираше да я зове от началото на тунела, настойчиво и тревожно. Дризт чувстваше извън всякакво съмнение, че вярната му приятелка е в беда и дори не се опитваше да скрие отчаянието си. Здраво свързан с нея, той със сърцето си усещаше, че е на път да я изгуби. Започнал бе да се досеща, че му предстои да бъде откъснат завинаги от скъпата си приятелка.