Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Въпреки неблагоприятното положение, четирите отряда на защитниците се биеха добре, опрели гръб в гръб. Горната част на U-образния им строй, макар да изглеждаше най-слабата точка, всъщност бе доста сигурна, тъй като почти отвесните скали възпрепятстваха всяко по-масово нападение от тази посока. Освен това редиците им бяха толкова гъсти по цялото си протежение, че можеха да удържат и най-напористия щурм на врага.

Ала още докато се успокояваше с тази мисъл, Алустриел почувства как надеждата й посърва. Група гоблини, водени от огромни страшилища (двуметрови, космати чудовища, подобни на гоблини) образуваха ромбовидна формация и се вклиниха в източния фланг на защитниците.

Редиците на бранителите се олюляха и Сребърната лейди замалко не издаде присъствието си, запращайки мощен магически взрив срещу настъпващия враг.

Преди да успее да го стори обаче, един меч проблесна насред хаоса, а една песен надвика шума на битката.

С развяна от вятъра руса коса, Берктгар Храбри пееше в прослава на Темпос, а Банкенфуере пореше въздуха със страховито свистене. Без да обръща внимание на гоблините, варваринът се хвърли право към страшилищата, поваляйки по едно чудовище с всеки свой замах. Самият той също понесе свиреп удар, после още един, ала това не спря устрема му, нито предизвика болезнен израз върху лицето му.

Малкото страшилища, които успяха да се спасят в първите мигове на яростното нападение, панически се разбягаха, а гоблините, останали без предводители, бързо изгубиха желание да се бият и хукнаха да се спасяват.

Не една песен ще съчинят бардовете в прослава на подвига на Берктгар, каза си Алустриел, ала само ако бранителите надделееха. Ако обаче Мрачните превземеха Залите, всички геройства щяха да потънат в забрава, а при спомена за този черен ден в гърдите на всички добри раси вместо песни щяха да напират единствено тъжни ридания. Не, твърдо реши Сребърната лейди, това няма да се случи! Дори ако Митрил Хол рухнеше тази нощ или през някой от следващите дни, това все още нямаше да означава, че войната е изгубена. Целият Сребърен град щеше да се надигне срещу злите нашественици, тя лично щеше да потърси помощ от Сундабар, далече на изток и от крал Харбром и адбарските джуджета; ако се наложеше, щеше да стигне чак до Града на бездънните води, само и само да събере достатъчно могъща армия, за да отблъсне Мрачните!

Но не, войната все още не бе изгубена, напомни си тя и сведе поглед надолу, към безстрашните защитници, които удържаха черните пълчища, често пъти — с цената на живота си.

И точно тогава дойде бедата, която Алустриел очакваше и от която се боеше от самото начало — страховита магическа канонада. Разнесоха се мощни взривове, въздухът се изпълни с огромни огнени кълба и смъртоносни мълнии, сеещи разруха; вълни от поразяваща енергия се разнесоха във всички посоки.

Мощта на удара бе насочена към югозападния ъгъл на U-образния строй на бранителите. Войните от Несме пострадаха жестоко, хора и коне един след друг падаха мъртви. Мнозина от човекоподобните роби също станаха жертва на убийствената канонада, ала Мрачните магьосници изобщо не се интересуваха от загубата им — имаха си „плява“ в изобилие.

Лейди Алустриел заплака, докато наблюдаваше трагедията и слушаше агонизиращите викове на храбрите мъже и гордите им жребци. Пред очите й планинският склон почерня от изпепеляващата сила на магията и тя се прокле, задето не бе предвидила мащабите на тази война и не бе изпратила цялата си армия в подкрепа на Митрил Хол — войни, магьосници и жреци.

Клането продължи дълги минути, които се сториха часове на ужасените защитници. Всичко това сякаш нямаше да има край — нито експлозиите и пламъците, нито болезнените викове.

Лейди Алустриел трябваше да събере цялата си воля, за да избърше сълзите от очите си и да види какво става, но когато отново сведе поглед надолу, сърцето й се изпълни с мрачна решимост — непознаващи света на Повърхността, магьосниците бяха сбъркали.

Всички те се бяха събрали в неголяма горичка и сипеха смъртоносните си чародейства изпод прикритието на гъстите дървета.

Лицето на лейди Алустриел светна и с ледена усмивка на уста тя се спусна надолу, като да бе смъртоносна стрела, политнала право към сърцето на омразния враг.

Мрачните бяха сгрешили.

Когато достигна северния край на бойното поле, Сребърната лейди изкрещя някаква заповед и колесницата й, заедно с вълшебните жребци, които я теглеха, избухна в пламъци.