Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Всичко това им отне едва минута-две, ала когато преминаха от другата страна, защитниците изведнъж се оказаха пресрещнати от нова вражеска група, състояща се предимно от мрачни елфи.

Без да престава да сипе порой от магически снаряди, Регуелд отново се хвърли напред, макар вече да усещаше ледения дъх на смъртта.

И наистина щеше да загине, ако на помощ не му се бе притекла лейди Алустриел. Принудена от все по-мощния отпор на магьосниците да се отдалечи от горичката, тя прелетя покрай редиците на Мрачните толкова ниско, че всички, които не бяха достатъчно бързи, бяха изгорени или стъпкани до смърт.

Беснел и мъжете му препуснаха към бягащия неприятел и с името на Алустриел на уста, се хвърлиха насред хаоса, там, където допреди миг вилнееха пламъците на огнената й колесница.

Мнозина от тях паднаха в ожесточената битка, която последва; същата участ постигна и десетки от Мрачните, но накрая защитниците успяха да се отскубнат и се добраха до пътеката, отвеждаща в Стражев дол, преди врагът да им попречи.

Издигнала се високо над бойното поле, лейди Алустриел имаше чувството, че ще припадне от изтощение. Не помнеше откога не бе прибягвала до толкова мощна магия, а последната битка, в която бе взела дейно участие, бе още отпреди възкачването й на престола на Града на сребърната луна. И ето че сега бе уморена и ранена, не само от пламъците, обгорили лицето й, но и от мечовете и стрелите на Мрачните войни, над които се бе спуснала, за да даде възможност на защитниците да се спасят. Освен това вече се досещаше какво я очаква, когато се прибере; знаеше, че както приближените от двореца й, така и членовете на Съвета, та дори и повелителите на много други градове (всички онези градове, с които бе в повече или по-малко близки отношения) ще сметнат постъпката й за прибързана, ако не и глупава. Та Митрил Хол, това незначително кралство, щяха да кажат те, не заслужава такава жертва! Да се излага на подобна смъртна опасност си бе чиста лудост.

Да, така щяха да кажат тези, които не одобряваха постъпката й, ала нямаше да са прави, убедена бе лейди Алустриел, така, както бе убедена, че свободата и правата, които всички жители на града й смятаха за неделима част от същността си, не се дължат само на могъществото му. Те не бяха привилегия единствено на Града на сребърната луна или на Града на бездънните води, те се полагаха и на най-малкото кралство, което би ги пожелало. Така и трябваше да бъде, защото иначе ценностите, които тя и градът й отстояваха; ставаха кухи и безсмислени.

Сега тя бе ранена, едва не бе умряла и бе принудена да угаси пламъците на колесницата си, докато се издигаше все по-нависоко в небето, въпреки че така неминуемо щеше да се изложи на опасността от ново магическо нападение, което навярно щеше да я убие. И все пак, напук на изтощението и болката, Алустриел се усмихваше. Дори и да загинеше, щеше да го стори с усмивка на уста, защото следваше повелите на сърцето си. Бореше се за нещо по-важно от собствения си живот, за принципи, които бяха вечни и правдиви.

Сърцето й се сгря, когато там долу, под себе си, видя как Беснел и нейните собствени рицари разкъсват противниковите редици и се насочват към Стражев дол, докато тя завиваше на запад.

Зарадва се, макар да знаеше, че нашествениците ще се втурнат по петите им и макар че вече виждаше новите пълчища, които прииждаха от север. Да, битката едва сега започваше.

Подземният град, който обикновено се огласяше от звъна на стотици тежки чукове, грохота на гигантски пещи и веселата глъч на хиляди неуморни джуджета, никога досега не бе ставал свидетел на подобен тътен и суматоха. Дори когато Мракометния, ужасяващият дракон на сенките, бе нахлул в Залите с армията си от зли дуергари по времето на Бруеноровия дядо, дори тогава тук не се бе водила по-страшна битка.

Гоблини и минотаври, коболди и безчет други чудовища, каквито джуджетата не бяха виждали преди, прииждаха на тълпи — не само през долните тунели, но и през самия под, който магията на илитидите бе пробила на няколко места. И разбира се — елфи, множество елфи на мрака, които бяха навсякъде, а в светлината на тлеещите пещи ужасяващият танц на оръжията им изглеждаше още по-зловещ.

Засега главните тунели, отвеждащи към долните нива, не бяха превзети, та нашествениците (и най-вече — елфите) още бяха извън пределите на същинския Митрил Хол, ала Мрачните целяха именно това — да си отворят път натам и да се обединят с войските на Утегентал и матрона Баенре.