Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Х-м-м — проточи той, чудейки се как да й обясни, че е пропуснал тази малка подробност и сега не знае как да се върнат обратно.

И двамата не скриха обзелото ги облекчение, когато джуджетата (към които междувременно се бе присъединил и Фрет) отново стегнаха редиците си и ги наобиколиха.

— Ние ще ви помогнем — обеща предводителят и благодарният отряд отново се втурна напред, по-страшен и отпреди, тъй като сега Харкъл и Белла също вземаха участие във веселбата и час по час изпращаха мълнии или огнени кълба срещу врага.

При все това, Белла се чувстваше неудобно, искаше й се изпитанието да свърши, та най-сетне всичко в тялото й да си дойде на мястото. Харкъл, който бе изучил илитидите толкова задълбочено, че надали друг магьосник от Повърхността знаеше за тях повече от него, я бе уверил, че мощните вълни от умствена енергия, с които крадците на мисли надвиват своите противници, при разпространяването си приемат конична форма и че ако успеят да се доближат достатъчно, нападението на чудовищата ще засегне само горната половина на телата им.

Ето защо двамата се бяха деформирали и макар на външен вид да изглеждаха досущ както преди, в действителност бяха разменили местата на горната и долната половина на телата си.

Харкъл не успя да сдържи доволната си усмивка, докато джуджешкият отряд си пробиваше път през вражеските редици. Наистина, магията, с чиято помощ бе успял да направи деликатното преобразуване, бе сложна, но той не съжаляваше за нито един от дългите часове, през които се бе готвил за нея — отвратената гримаса на илитидите, когато бяха проникнали във вътрешността на онова, което те смятаха за главата му, си струваше всяка една секунда, прекарана в труд.

Грохотът от рухването на мостовете и преддверията край Клисурата на Гарумн се разнесе надалече из Залите и дори отвъд техните предели, чак до черните, проходи на Подземния мрак. Колко работа очакваше джуджетата на Бруенор, ако някога отново пожелаеха да отворят източните порти!

Ала в този момент единственото, което имаше значение, бе, че настъплението на Мрачните бе спряно. Генерал Дагна и хилядата му войници можеха да вървят.

Ала накъде да поемат, питаше се каленият в безброй битки военачалник. Беше научил, че врагът е проникнал в Подземния град, ала освен това се досещаше, че западната порта на Митрил Хол е уязвима — нямаше как да бъде иначе, не и с няколкостотинте джуджета, които я охраняваха и които щяха да бъдат безсилни пред една толкова многочислена войска, каквато беше армията, нападнала източните порти. И докато тук бяха успели да се справят с неприятеля, като събориха тунелите отгоре му, то там това бе невъзможно — не им бе стигнало време да подготвят и западните коридори за срутване.

Генерал Дагна се вгледа в своите бойци — макар да бяха изморени, а мнозина от тях — ранени, те до един изгаряха от желание да се хвърлят в следващата битка, да защитават (ако се наложи и до смърт) земите на своите деди.

— Към Подземния град! — реши той най-сетне — дори ако нашествениците бяха превзели западната порта, нямаше да им бъде никак лесно да открият правилния път, не и в лабиринта от лъкатушещи тунели, които тръгваха във всички посоки.

Не, мястото на генерал Дагна и неговите войници бе в Подземния град, там, където битката вече кипеше с пълна сила.

Обикновено пътят от Клисурата на Гарумн до Подземния град би им отнел повече от половин час, дори ако тичаха дотам с все сили. Това обаче също бе предвидено — в стените, зад които минаваха комините, тръгващи от големите пещи долу, бяха отворени нови врати и именно натам се отправиха Дагна и неговите джуджета.

Без да губят и миг, те прекрачиха вътре и един след друг се заспускаха по здравите въжета, безстрашно, с песен в прослава на Клангедон на уста. Хвърляха се в битката още щом стъпеха на пода, войник след войник, също толкова безкрайно множество, колкото и прииждащите от долните тунели мрачни елфи.

Битката в Подземния град закипя по-ожесточено отвсякога.

Възседнали лепливоногите си гущери, които с лекота минаваха там, откъдето никой друг не бе в състояние да се промъкне, войните на Берг’иньон връхлетяха в Стражев дол. Спуснаха се откъм север като мощна вълна и нахлуха в потъналата в мъгла долина, злокобни сенки, процеждащи се покрай високите каменни колони.

Въпреки че тук долу беше по-топло, отколкото по откритите северни склонове, елфите бяха притеснени. Там, откъдето идваха, нямаше подобни местности; единствено тежките, магмени изпарения, които изпълваха някои от пещерите в земните недра, донякъде приличаха на тази натегнала от сиви валма падина. Все пак, сведенията на съгледвачите бяха недвусмислени — това място, което щеше да ги отведе право при западната порта на Митрил Хол, бе напълно безопасно. Й, понеже те всички се страхуваха от гнева на избухливата матрона Баенре много повече, отколкото и от най-отровните изпарения, войните от Гущеровия отряд навлязоха в долината, без дори да си помислят да протестират.