Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Разтреперан, конят изцвили жално и се изправи на задните си крака, после се закова на място.

— Препускай! — провикна се господарят му, който някак си бе успял да се задържи на седлото. — Препускай!

Внезапно, за свое изумление, мъжът усети как тялото на животното сякаш изтънява под него; стори му се, че усеща ребрата му под глезените си.

Вместо да му се подчини, жребецът вдигна глава и отново изцвили — страховит, призрачен звук, който смразяваше кръвта. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса, който обзе рицаря, когато срещна очите на животното — кървавочервени, те горяха с ледения пламък на зла магия.

Пиката на смъртта бе изпила живота от вените на коня, превръщайки гордото, силно създание в съсухрен скелет — скверно, неживо чудовище. Господарят му се поколеба само за миг, преди да свали меча от кръста си и да отсече главата му с един замах, после побърза да скочи, докато мъртвото тяло рухваше под него.

Едва бе стъпил на земята, когато усети, че го заобикалят тъмни силуети; до ушите му достигна мекото свистене, с което краката на гущерите се отлепваха от камъните.

Берг’иньон Баенре бавно се приближи към него и като наведе върха на пиката си, слезе от седлото, решен да премери сили с този обитател на Повърхността и да покаже на войните си на какво е способен предводителят им.

Двата му меча, невъобразимо остри и надарени с могъща магия, изскочиха от ножниците си.

Макар и с цяла глава по-висок от противника си, рицарят почувства страх. Той обаче го преглътна и посрещна елфа с гордо вдигната глава и огън в очите.

Рицарят беше добър, беше се обучавал в изкуството на боя, откакто бе станал достатъчно голям, за да държи меч в ръка, ала дори да прекараше всичките години, които му оставаха, в тренировки, пак не би могъл да се изравни с Берг’иньон и десетилетията, през които елфът бе овладявал тънкостите на бойното изкуство.

Рицарят беше добър. Той живя почти пет минути.

Алустриел усети хладния, влажен допир на някакъв клон върху лицето си и се насили да отвори очи. Трескаво се опита да овладее пропадащата колесница и почувства тялото си сковано от болка.

Беше ранена, застигната както от магиите, така и от оръжията на враговете си, и сега одеждите й бяха напоени с кръв… нейната собствена кръв!

Какво ли ще каже светът, ако загина тук, помисли си тя. Надменните управници на повечето от големите градове на Царствата несъмнено смятаха тази война за незначителна, просто поредната битка, която не можеше да промени историята, а имаше значение единствено за дребните кралства, които засягаше. Битка, в която господарката на Града на сребърната луна, не би трябвало да се намесва.

Лейди Алустриел отметна от лицето си дългата си, сребриста коса, сега напоена с кръв. Спомни си какво бе станало, когато получи молбата на Бруенор за помощ, и в гърдите й отново се надигна гняв. С изключение на Фрет, никой от съветниците й не искаше и да чуе, че могат да се отзоват, и тя се бе видяла принудена да води дълги и изтощителни спорове, за да получи дори двестате рицари, които бе изпратила в Митрил Хол.

Какво ставаше с града й, за кой ли път се запита тя, докато се носеше над разрухата на Четвъртия връх. Градът на сребърната луна бе прочут със своето благородство, славеше се като защитник на слабите и потиснатите, отстояваше доброто и се бореше за справедливост. Рицарите на драго сърце бяха откликнали на призива за помощ, ала това не я учудваше — не в тях се коренеше проблемът.

Проблемът, осъзнаваше Алустриел, бяха управниците — заели удобните си, топли местенца на върха, те постепенно бяха станали прекалено сигурни в положението си и бяха започнали да поставят собственото си спокойствие и благополучие пред всичко останало. Това си мислеше Сребърната лейди, докато отчаяно се мъчеше да овладее магическата си колесница в небето над бойното поле.

Тя можеше да прозре в сърцата на Бруенор и храбрите му поданици; възхищаваше се на рядкото благородство на Дризт, виждаше и достойнствата на варварите от Заселническа твърдина. Те всички заслужаваха да бъдат защитени, убедена бе тя, та дори тази война да донесеше гибел на Града на сребърната луна. Защото именно така щеше да бъде запомнен градът, именно с това щеше да остане в аналите на историята — с благородството, което го правеше велик и го издигаше над толкова много себични кралства.

Ала какво се случваше с града сега, натъжено се питаше Алустриел, откъде бе дошло злото, което като тумор растеше сред приближените й? Да, тя щеше да се върне и веднъж завинаги да спре заразата.