Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Из Стражев дол отекна глух тътен, после цялата падина потрепери, сякаш някъде дълбоко земните пластове се бяха разместили. Вкопчен във врата на гущера си, с надеждата, че лепливоногото влечуго няма да падне, Берг’иньон се вслуша внимателно в ехото, което още отскачаше от стена на стена, и обърна поглед на югоизток.

Ослепителна светлина раздра нощния мрак и западните двери на Митрил Хол зейнаха широко.

Сърцето на младия Баенре пропусна един удар. Джуджетата бяха отворили пътя!

С песен на уста наизскачаха те, стотици войни, яростно удрящи с брадви и чукове по блестящите си щитове, бързащи да се притекат на помощ на своите съюзници. Като буйна река, придошла от топенето на снега през пролетта, се стичаха джуджетата в долината, оставяйки зад себе си вратата, която вече не бе тайна. Много скоро достигнаха редиците на нашествениците и се врязаха дълбоко в тях, покосявайки с еднаква лекота гоблини, коболди и елфи.

— Глупци! — подигравателно прошепна Берг’иньон.

Дори хиляда, не, две хиляди джуджета да дойдеха в долината, пак нямаше да обърнат хода на битката. И все пак те бяха тук, защото така им повеляваше сърцето. Бяха изоставили сигурната си защита, защото не можеха да слушат безучастно предсмъртните викове на войните, даващи живота си заради тях.

Колко слаби бяха обитателите на Повърхността, помисли си злият елф — в Мензоберанзан никога не бъркаха съчувствието със смелостта.

Свирепите джуджета се хвърлиха в бой с всепомитаща жар, водени от Стъмпет Рейкингклоу, току-що дошла от битката в Подземния град. Не й бяха останали повече магически снаряди, ала вместо това, тя издигна глас към своя бог и начена вълшебство, което трябваше да пръсне светлина над Стражев дол. Както очакваше, Мрачните отвърнаха с кълба черна тъма, ала призоваването й неминуемо ги откъсваше от битката, пък било то и само за миг-два. Силата на Морадин, Думатоин и Клангедон струеше свободно през нея и се изливаше наоколо; тя вече не бе обикновена жрица, а живата връзка на боговете с Материалната равнина.

Останалите джуджета се скупчиха около нея, вдъхновени от гръмките молитви, които тя от все сърце отправяше към боговете. Другите защитници също се събраха край тях и много скоро започнаха да настъпват. Неочаквано възможността да образуват единна отбранителна линия вече не изглеждаше толкова немислима.

Застанал високо на северната стена Берг’иньон избухна в ехиден смях, развеселен от напразните им усилия. Той знаеше, че това бе само временен подем, един последен, обречен порив на защитниците. Те всички бяха излезли навън и въпреки това нашествениците все още имаха огромно числено превъзходство.

Младият Баенре се спусна на земята и събра елитните войни около себе си. Дошло бе време веднъж завинаги да спрат противника. Когато Стражев дол паднеше, западната порта щеше да бъде превзета за броени минути.

А Стражев дол, увери Берг’иньон бойците си, щеше да падне до час.

Основните тунели, отвеждащи към долната порта на Митрил Хол, бяха срутени и запечатани, ала нашествениците бяха очаквали нещо подобно. Дори и след като най-големият батальон от армията им бе принуден да пъпли едва-едва из коридорите край портата, положението на джуджешката твърдина си оставаше крайно тежко. И макар да нямаше никакви вести за онова, което се случваше отвън, Утегентал лесно можеше да си представи сечта, оплискала с вражеска кръв планинските склонове. Джуджетата и слабите хора несъмнено гинеха като мухи, двете порти на Залите трябва да бяха паднали, а ездачите на Берг’иньон навярно вече кръстосваха надлъж и нашир горните тунели.

Тази мисъл тревожеше свирепия Повелител на меча повече, отколкото му се искаше да си признае. Ако съперникът му от дом Баенре бе успял да проникне в Митрил Хол и Дризт До’Урден също бе някъде там, то нищо чудно изменникът да паднеше от ръката на Берг’иньон. Тласкан от тези опасения, Утегентал, заедно с шестимата елитни бойци, се зае да открие тесните проходи, които трябваше да ги отведат в същинските Сребърни зали. Очакваше, че те ще са отворени, отдавна разчистени от елфите, проникнали през Подземния град.

Не след дълго се озоваха в пещерата, която непосредствено преди войната бе служила като команден пост на Бруенор, а сега бе изоставена — само тук-там по пода се търкаляха забравени пергаменти и следи от правените съвсем наскоро магии. По всичко личеше, че след срутването на тунелите и рухването на част от Галерията на Тънълт (както и на доста от страничните проходи, в това число и главния коридор, отвеждащ до Галерията) долните отряди на Бруенор бяха разпръснати и оставени без единно командване.