Р. Салваторе - Обсадата на мрака

А джуджетата трябваше да ги спрат на всяка цена, тъй като прекрасно разбираха, че тогава със Залите щеше да бъде свършено.

Зеленикавочервена светкавица проряза въздуха, черни палещи мълнии полетяха нагоре към Харкъл и Белла, които побързаха да отговорят на удара с удар.

Долните нива ставаха все по-тъмни и по-тъмни — нашествениците постепенно пригаждаха бойното поле към своите изисквания.

Магическите снаряди на Стъмпет и останалите жреци затрополиха по пода като мек пролетен дъждец, разпръсквайки черния мрак на елфите; вълшебство след вълшебство се сипеха над вражеските редици и прогонваха сенките, спотаени в ъглите. Джуджетата можеха да се бият както под покрова на нощта, така и под ярките слънчеви лъчи, ала обитателите на Подземния мрак не обичаха светлината и всячески се стараеха да я избягват.

Сред грохот на тежки ботуши и яростни бойни викове, двадесетина джуджета, строени в стегнати редици, се втурнаха след група бягащи гоблини, покосявайки всяко чудовище, изпречило се на пътя им.

Шепа елфи, застанали наблизо, изсипаха порой от стрели върху им, ала брадатите войни с лекота се отърсиха от тях и понеже във вените им течеше мощна отвара, сънотворната отрова не можа да ги спре.

Виждайки, че са безсилни срещу тях, Мрачните се разбягаха и джуджетата се нахвърлиха върху следващите жертви — две чудновати същества, каквито не бяха виждали досега; грозни създания с отвратителни глави, с пипала там, където би трябвало да имат уста, и млечнобели очни зеници.

Брадатите войни изглеждаха неудържими, ала когато двамата илитиди насочиха могъщата си умствена енергия срещу тях, редиците им внезапно се олюляха и се разпаднаха. Зашеметени и объркани, джуджетата се пръснаха във всички посоки.

— Ето къде били! — възкликна Харкъл от третото ниво на Подземния град, което се издигаше на двадесетина метра над пода.

С изкривено от отвращение лице, Белла за първи път спря поглед върху крадците на мисли. Не че беше изненадана — научили от Дризт за „домашния любимец“ на матрона Баенре, тя и Харкъл бяха очаквали появата на илитидите и сега, въпреки погнусата, тя, като истински представител на харпъловия род, бе по-скоро заинтригувана, отколкото уплашена. И все пак, макар и подготвена, тя просто не бе вярвала, че крадците на мисли могат да бъдат толкова ужасяващо грозни!

— Сигурен ли си? — обърна се тя към Харкъл, който имаше план как да се справят с мекоглавите същества, а здравото й око нито за миг не се отделяше от отвратителните чудовища.

— Щях ли да си дам труда да науча как да използвам магическите си умения наопаки, ако не бях сигурен! — възмути се Харкъл.

— Не бих се учудила — отвърна Белла. — Както и да е, джуджетата долу очевидно имат нужда от помощта ни.

— И още как.

С едно бързо заклинание дъщерята на Дел Рой отвори искрящо син портал наблизо и кимна учтиво:

— След теб.

— О, не! — рече Харкъл и даде знак да мине пред него. — Рангът преди красотата.

— Нямаме време за губене! — разнесе се ясен глас зад тях и под натиска на две учудващо силни ръце и Белла, и Харкъл преминаха през магическата врата, последвани миг по-късно от самия Фрет.

Вторият отвор в пространството зейна на долното ниво, между илитидите и зашеметените им жертви. Тримата побързаха да скочат на земята — Фрет се зае да стегне редиците на джуджетата, докато двамата магьосници, събрали целия си кураж, се насочиха право към крадците на мисли.

— Разбирам защо си толкова ядосан — тъкмо казваше Харкъл, когато го връхлетя мощен прилив на умствена енергия. — Ако аз бях толкова грозен — продължи той и още преди изтръпването от предишната атака да бе отшумяло, отгоре му се стовари нова вълна мисловна енергия, — и аз щях да съм сърдит на целия свят!

Едва бе успял да довърши, когато третият удар на илитидите го блъсна в гърдите. Миг по-късно двете чудовища се нахвърлиха върху тях, протегнали гнусните си израстъци към лицата им. Белла изпищя, а Харкъл едва не припадна, когато едно от пипалата потъна дълбоко в носа му, очевидно опитвайки да се добере до мозъка му и да го погълне.

— Сигурен ли си? — изкрещя Белла, ала магьосникът, прекалено погълнат от заклинанието, което бе започнал, не я чу.

Не се съпротивляваше, за да не принуди отвратителното създание да го раздруса прекалено грубо. И без това му бе достатъчно трудно да се съсредоточи, докато пипалата пъплеха под кожата на лицето му!

Изведнъж усети как противните израстъци набъбват — бяха докопали плячката си.