Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Но скритият Мрачен войн изобщо не мислеше за това. Беше видял Дризт До’Урден, изменника, най-черния враг на Мензоберанзан. Вкопчен в битка с тримата минотаври, които бе ранил, скиталецът беше напълно погълнат от неравната борба и поради това — опасно уязвим. Стига да успееше да се добере до него, елфът, който го наблюдаваше от сенките, легнали покрай стените, щеше веднъж завинаги да осигури слава и власт не само за себе си, но и за целия си дом. Дори ако след това паднеше убит от приятелите на вероотстъпника, щеше да се сдобие с почетно място до трона на Лолт, Кралицата на паяците.

Без да се колебае, Мрачният зареди тежкия си арбалет (доста необичайно оръжие за неговата раса) с мощна стрела, върху която бяха вдълбани огнени руни.

Преди да успее да опъне тетивата обаче, нещо тежко се стовари върху оръжието и стрелата падна в краката му. Взривът, който последва, го отхвърли назад; пламъците опърлиха косата му и го заслепиха.

Той светкавично се претърколи встрани и успя да се измъкне от горящия си плащ. Замъгленият му поглед спря върху неголям боздуган, който лежеше наблизо, тъкмо навреме, за да види как една малка, пухкава ръка се протяга и го вдига. Елфът се опита да реагира, докато босите (и космати, за негова огромна изненада) стъпала се приближаваха към него.

После отгоре му се спусна непрогледен мрак.

Кати-Бри извика и отскочи назад. Минотавърът я проследи с любопитен поглед, но остана на мястото си, съвършено неподвижен.

— Не може да съм пропуснала! — възкликна Кати-Бри, сякаш изричането на немислимото щеше да й помогне да повярва в него и да я измъкне от трудното положение, в което беше изпаднала.

За нейна изненада, оказа се, че е права.

Левият крак на чудовището, отсечен от Казид’еа само с един замах, тупна на пода, от ужасяващата рана рукна дебела струя кръв и звярът се строполи на земята в агония.

Младата жена се обърна тъкмо навреме, за да види как баща й се измъква изпод туловището на минотавъра, когото току-що бе убил. Джуджето се изправи на крака и тръсна глава с надеждата, че така ще му се проясни пред очите, после сложи ръце на кръста и смаяно се загледа в секирата си — острието бе потънало с поне тридесетина сантиметра в черепа на мъртвия звяр.

— Как, в името на Деветте пъкъла, да извадя проклетото нещо оттам! — изръмжа той и безпомощно поклати глава.

Дризт и Риджис също бяха приключили със своите противници, миг по-късно Гуенивар се зададе иззад ъгъл, влачейки последния мрачен елф за прекършения врат.

— И този път победихме — отбеляза Риджис, когато петимата се събраха.

Дризт кимна в знак на съгласие, ала тревогата не изчезна от лицето му. Дребна работа, мислеше си той, всичката им храброст и самоотверженост като че отиваха нахалост, всички тези малки победи нанасяха само незначителни загуби на огромната войска на нашествениците. Още повече, че въпреки бързината, с която бяха приключили тази последна битка, както и трите преди нея, не можеха да не осъзнават, че успехът им всъщност се дължи до голяма степен и на късмета. Какво щеше да се случи, ако, докато се биеха с минотаврите и Мрачните, иззад ъгъла бе дошъл нов вражески отряд?

Бяха победили бързо и чисто, нанесли бяха пълно поражение на противника си и въпреки това нещата много лесно можеха да се обърнат срещу тях и всичко да завърши по съвсем друг начин.

— Май не се радваш особено? — тихичко прошепна Кати-Бри на приятеля си.

— За два часа убихме дузина елфи, шепа минотаври и двадесетина коболди — отвърна той.

— А остават още хиляди — довърши младата жена вместо него.

Дризт кимна, но не каза нищо. Единствената му надежда — единствената надежда на Митрил Хол! — бе отряди като техния да убият достатъчно елфи, за да обезкуражат и разколебаят врага. Мрачните по природа бяха неорганизирани и лишени от каквато и да било лоялност и защитниците на Залите нямаха друг изход, освен да пречупят желанието и вярата им в този поход.

Гуенивар отново присви уши назад и безшумно потъна в тъмнината пред тях. Четиримата приятели, внезапно уморени и отегчени от всичко това, едва бяха успели да заемат бойна позиция, когато с истинско облекчение видяха, че този път не идват нито елфи, нито минотаври, нито дори коболди. Голяма група джуджета се показаха иззад ъгъла и като ги поздравиха радостно, бързо се приближиха. Явно бе, че откакто се бяха разделили в Галерията на Тънълт, те също бяха преживели тежки битки — мнозина бяха ранени, а от всички брадви капеше вражеска кръв.