Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Като единна армия — така дойдоха те, но въпреки това не бяха такава. Осем хиляди мрачни елфи и много повече човекоподобни роби — огромна и страховита сила, която нахлу в Митрил Хол като черна приливна вълна.

Да, ако става въпрос за численост и мощ, „армия“ е наистина подходяща дума и все пак тя съдържа в себе си още нещо, някакво усещане за сплотеност и единни цели. Няма съмнение, че събратята ми са може би най-добрите бойци в целите Царства — обучавани в изкуството на войната още от най-ранна възраст, те са еднакво опитни както в групови сражения, така и в единични двубои. Още по-неудържими и опасни стават, когато войната е на расова основа, когато се изправят срещу ненавистните им джуджета. При все това, въпреки че стратегията им е съвършена, въпреки че на синхрона между отделните отряди може да завиди всеки военачалник, в действителност това единство в редиците им е съвсем повърхностно.

Надали има и един елф от армията на Лолт (бил той мъж или жена), готов да даде живота си, за да спаси свой събрат. Единственото, което може да ги подтикне да се жертват, е уверението, че по този начин ще се сдобият с почетно място в отвъдното, край своята скверна богиня. Само фанатикът би се съгласил да изпита болка (колкото и незначителна да е тя), за да запази живота на друг елф и то само, ако вярва, че по този начин ще спечели нещо. Мрачните дойдоха с името на Лолт на уста, ала се биха не за нейна прослава, а за своя, за да се доберат до късче от нейното величие:

Личната облага винаги е била на първо място за Мрачните, тя е скритата сила, мотивираща всяка тяхна постъпка.

И именно по това се различаваха те от защитниците на Залите. Това бе единствената надежда, която сгряваше сърцата ни, напук на огромното числено превъзходство и страховитата слава на нашествениците.

Ако едно джудже се натъкнеше на битка, в която, другарите му са притиснати до стената, то им се притичваше на помощ, без да се поколебае и за миг; хвърляше се в боя с рядко себеотрицание, дори ако виждаше как смъртта протяга костелива десница към него. Тъкмо обратното — когато след някоя засада се случеше да заловим група Мрачни войни (най-често съгледвачи), другарите им, които имаха за цел да ги прикриват и предпазват по фланговете, никога не се намесваха, освен ако не бяха сигурни, че непременно ще победят.

Не те, а ние имахме обща цел. Не те, а ние знаехме какво е сплотеност; борехме се заради принципите си, убедени, че всяка жертва, която правим, е в името на общото добро.

В Митрил Хол има зала — не, не една, много зали! — където се отдава почит на героите и славните битки от отминали времена. Там, на почетно място, е поставен чукът на Уолфгар; там бе изложен и елфическият лък, който Кати-Бри събуди за нов живот. И макар да го използва вече не една и две години, тя все още го нарича „лъка на Анариел“, някогашната господарка на това великолепно оръжие. И ако след векове някой от рода Боен чук отново вземе Таулмарил в ръце, несъмнено ще го нарече „лъка на Кати-Бри, преминал у нея от Анариел“.

В Митрил Хол има и друго място, Залата на кралете, където, величествени и дълговечни, се извисяват статуите на всичките осем крале, управлявали джуджешката твърдина.

Мрачните нямат подобни паметници. Майка ми, злата матрона Малис, никога не е споменавала и дума за своята предшественичка — най-вероятно, защото е изиграла решаваща роля в нейната смърт. В Академията няма възпоменателни плочи с имената на повелителни и повелители от отминали времена. Всъщност, сега, когато се връщам към спомените си от онзи черен град, разбирам, че единствените паметници в Мензоберанзан, са статуите на жертвите, наказани от Баенре — вкаменените тела на нещастниците, погинали под камшика на злата Вендес и изложени на високото плато пред Тиер Брех — ужасяващо напомняне за съдбата, очакваща всички непокорни.

Това беше разликата между защитниците на Митрил Хол и нашествениците. Това беше единствената ни надежда.