Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Движеха се бързо и още преди обяд бяха в джуджешката долина. Изгаряна от нетърпение, Кати-Бри, която бе отраснала тук, застана начело на малката им групичка и се насочи право към входа на мините. Когато се приведе, за да влезе през ниската врата, за миг се почувства така, сякаш никога не си е тръгвала.

Щом се озова вътре, тя се затича, като от време на време спираше за малко, за да размени по една-две думи с джуджетата, които срещаше — джуджета, които неминуемо грейваха в усмивка, щом видеха, че Дризт и Кати-Бри са се завърнали. Поздравяваха се топло, но съвсем накратко — по някое пожелание за добре дошли от джуджетата и въпрос къде могат да намерят Бруенор от страна на двамата приятели.

Най-сетне откриха стаята, в която им казаха, че работи кралят, и още отдалече чуха песента на ковашкия му чук — Бруенор отново се бе заловил за стария си занаят, нещо, което почти не бе правил от създаването на Щитозъб!

Кати-Бри открехна вратата и надникна вътре. Баща й бе с гръб към нея, ала тя го позна веднага — по широките рамена, огнената коса и еднорогия шлем. Заради шума от чука и от огъня, който гореше до него, джуджето не ги чу да влизат.

Усети ги, чак когато младата жена го потупа по рамото.

— О! — изръмжа той и се позавъртя, хвърляйки бегъл поглед зад себе си. — Я се разкарай! Нали ви рекох, че поправям…

Не можа да каже нищо повече, обаче, и само преглътна шумно, после продължи да се взира пред себе си още миг-два, сякаш се боеше да погледне втори път, да не би да се окаже, че се е излъгал.

Най-сетне се осмели да се обърне и едва не припадна при вида на дъщеря си и на скъпия си приятел, завърнали се при него след всички тези години. Тежкият чук падна върху крака му, ала той дори не забеляза и като се протегна, сграбчи Дризт и Кати-Бри в мечешка прегръдка, толкова здрава, че костите им изпукаха.

След известно време Бруенор пусна елфа и още по-силно притисна младата жена до гърдите си, като не спираше да повтаря:

— Момичето ми! Момичето ми!

Дризт се възползва от това, че ръцете му най-сетне са свободни и извика Гуенивар от Звездната равнина. Ето как в мига, в който джуджето най-после се откъсна от дъщеря си, тристакилограмовата пантера се стовари отгоре му и доволно седна върху гърдите му.

— Махни туй проклето животно от мен! — изрева кралят и в отговор Гуенивар доволно го облиза.

— Глупава котка! — възнегодува Бруенор, ала гневът в гласа му не бе истински.

А и как можеше да се сърди, когато двамата — не, тримата му скъпи приятели се бяха завърнали!

А и дори да се бе ядосал, чие недоволство не би се стопило само за миг, при звука на гръмкия смях, който огласи стаята. Признавайки поражението си, джуджето вдигна поглед към пантерата и бе готово да се закълне, че тя също се усмихва.

Петимата приятели прекараха остатъка от деня заедно, говориха и до късно през нощта. Бруенор и Риджис нямаха кой знае какво за разказване, освен набързо да споделят за избора си да оставят Митрил Хол в ръцете на Гандалуг и да се завърнат в Долината на мразовития вятър.

Бруенор не можеше да обясни защо бе решил така (а решението наистина си бе изцяло негово — полуръстът просто го бе последвал, за да бъдат заедно), ала Дризт можеше. След като скръбта по Уолфгар се бе поуталожила, след като и вълнението около победата над Мрачните си бе отишло, приятелят му бе станал неспокоен, също както се бе случило с Кати-Бри и него самия. Със своите двеста години, Бруенор не бе млад, но не бе и толкова стар, че да се установи някъде и да заживее щастливо до края на дните си. И след като Сребърните зали бяха оставени в сигурни ръце, той най-сетне можеше да забрави за кралските отговорности и да помисли за собствените си чувства.

Дризт и Кати-Бри, от своя страна, имаха много повече за разказване за подвизите си из Саблено море. Бруенор също бе плавал с капитан Дюдермонт за известно време, но Риджис само бе слушал за него.

Колко вълнуващи бяха историите на двамата приятели! Битка след битка, вълнуващи преследвания, музиката на менестрелите и Кати-Бри, винаги на върха на мачтата, взирайки се в далечината, за да различи вражеския флаг. Когато стигна до събитията от последните няколко седмици обаче, скиталецът изведнъж стана необичайно сдържан.

— Ето така живеехме — заключи той. — Но дори подобни приключения рано или късно омръзват и тогава почувствахме, че е време да се върнем у дома, при вас.

— А откъде знаехте, че сме тук? — попита Бруенор.

Дризт се поколеба само за миг: