Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Кати-Бри разкаяно сведе глава.

— Извинявай — промълви тя. — Трябваше да помисля за баща ти.

— Не се бой — успокои я Дризт и сложи ръка на рамото й. — Аз мисля за него през цялото време.

Младата жена вдигна поглед и се взря в лавандуловите очи на приятеля си.

— Ще го освободим! — мрачно се зарече тя. — И тогава Ерту ще си плати за всички мъчения, които баща ти е понесъл от ръцете му.

— Да — кимна скиталецът. — Но засега няма смисъл да тревожим останалите. Бруенор и Риджис си имат предостатъчно грижи покрай наближаващата зима.

Кати-Бри нямаше как да не се съгласи. Облегна се на топлия камък и затвори очи. Щяха да чакат докогато трябва, а когато Ерту се появеше, те щяха да са готови!

И така, животът в Долината потече както преди. Приятелите помагаха на джуджетата в мините, а Дризт пригоди една пещера да му служи като лагер за многобройните експедиции, които предприемаше навътре в тундрата. Кати-Бри също прекарваше много време там и безмълвната й подкрепа му бе истинска опора в тези няколко седмици.

Рядко споменаваха Ерту и Креншинибон, но макар все още да не бе потърсил Стъмпет, скиталецът нито за миг не преставаше да мисли за демона и най-вече за неговия пленник.

И огънят в гърдите му се разгаряше.

— Трябва да идваш по-бързо, когато те викам! — изръмжа магьосникът, докато нетърпеливо кръстосваше малката стаичка.

При целия гняв, който бе изписан на лицето му, в очите на шестметровия глабрезу той изглеждаше почти смешен. Демонът имаше четири ръце, две, от които завършваха с яки длани и две — с щипци, които можеха да прекършат човек на две.

— Моите другари не обичат да ги карат да чакат! — продължи магьосникът.

Бизматек, демонът, към когото бе отправено това хокане, се подсмихна лукаво. Магьосникът, който го беше повикал (сундабарец на име Доусмен), почти подскачаше от напрежение, мъчейки се да спечели някаква смешна надпревара, обявена между членовете на неговата гилдия. Дали пък в нетърпението си не бе допуснал грешка в кръга…

— Нима искам толкова много! — продължаваше да се вайка Доусмен. — Разбира се, че не! Само отговорите на няколко незначителни въпроса, а колко много ти дадох в замяна!

— Не мога да се оплача — призна Бизматек, докато внимателно оглеждаше кръга — единственото, което го спираше да не се нахвърли върху магьосника.

Ако откриеше и най-малката грешчица, със сундабареца беше свършено.

— Но не ми даваш и никакви отговори! — изрева Доусмен. — Ще те попитам още веднъж и ще ти дам три часа, само три часа, за да се върнеш с отговорите!

Демонът, който междувременно бе установил, че кръгът е съвършен и няма как да бъде разкъсан, изслуша последните му думи много по-внимателно, отколкото досега.

Магьосникът започна да изрежда седемте си въпроса, седем неясни и незначителни въпроси, без никаква стойност, освен дето отговорите им щяха да донесат на някой от участниците победа в надпреварата. В гласа на Доусмен имаше тревожна настойчивост — беше разбрал, че поне трима от другарите му вече са открили част от отговорите.

Вместо да го слуша обаче, Бизматек се опитваше да си спомни нещо, което беше подочул в Бездната, твърдение, изказано от един танари, много по-могъщ от него. Демонът отново огледа съвършения кръг на Доусмен и се смръщи с очевидно съмнение. И все пак, Ерту недвусмислено бил заявил, че нито могъществото на призоваващия магьосник, нито майсторството, с което бил изпипан кръга му, имали някакво значение.

— Почакай! — гласът на Бизматек прокънтя в стаята и Доусмен, при цялата си самоувереност и гняв, отстъпи крачка назад.

— Доста време ще ми отнеме да открия отговорите, които търсиш — обясни демонът.

— Време, с което не разполагам! — гневът на магьосника се завърна с пълна сила, а с него и самообладанието му.

— Тогава има само едно решение — лукаво се подсмихна чудовището.

— Нали току-що каза, че не…

— Нямам отговор на въпросите ти — обясни Бизматек. — Но познавам един балор, който може да ти ги даде.

При споменаването на могъщия звяр, Доусмен неволно пребледня. Той несъмнено бе добър магьосник, с опит в призоваването на демони и уверен в кръговете си. Ала истински балор! Никога не си бе и помислял подобно нещо! Та балорите (а те наброяваха едва двадесетина) бяха най-висшите танари, най-ужасяващите страшилища в онова скверно място, Бездната!

— Боиш ли се? — изсмя се Бизматек подигравателно.

Доусмен изпъчи рамене, напомняйки си, че трябва да изглежда хладнокръвен. И най-малката несигурност, проявена пред един демон, твърдо вярваше той, водеше до отслабване на магическите връзки, държащи го в подчинение.