Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Повиках те, за да ти задам няколко съвсем прости… — започна той, ала не успя да продължи.

— Замълчи! — изрева Ерту. — Повика ме, защото така ти беше наредено!

В очите на Доусмен припламна изненада и той огледа кръга си, за да се убеди, че наистина не е допуснал грешка. Това със сигурност беше просто блъф, каза си той, опитвайки се да убеди сам себе си.

— Ти си този, който трябва да мълчи! — викна, знаейки, че кръгът му е съвършен, освен това бе призовал демона точно както трябва, използвайки истинското му име.

Ерту трябваше да се подчини.

И той го стори — извади черното ковчеже, без да пророни и дума, после все така безмълвно го вдигна над главата си.

— Какво е това? — попита магьосникът.

— Твоята гибел — отвърна демонът, което си беше самата истина.

Злокобно усмихнат, той отвори сандъчето и Доусмен видя искрящо черен сапфир с големината на човешки юмрук, останка от Смутното време. Камъкът идваше от една от мъртвите зони и в сърцевината му бе заключена могъща анти магическа енергия. Когато предпазното ковчеже бъдеше отворено, мисловните окови, с които Доусмен контролираше балора, губеха силата си, а кръгът, въпреки че си оставаше все така съвършен, се превръщаше в безполезна драсканица на пода. Когато ковчежето бъдеше отворено, нямаше заклинание, което да задържи призования демон в подчинение.

Да, Ерту също щеше да изгуби магическите си умения, ала могъщият танари — комбинация от близо петстотин килограма железни мускули и невъобразима жестокост — нямаше нужда от тях.

По-късно същата вечер, разтревожени от дългото му отсъствие, другарите на Доусмен влязоха в стаичката му. Откриха само една обувка и петно засъхнала кръв.

Ерту, прибрал сапфира в ковчежето, което можеше да удържи дори подобна силна анти магия, вече бе далече оттам и с всеки изминал миг се приближаваше все повече и повече към Долината на мразовития вятър, където Креншинибон — могъщият отломък, за който балорът копнееше от толкова години — го очакваше.

Скиталецът тичаше с изяществото на дива котка, а вятърът свиреше в ушите му. С отминаването на лятото вятърът се бе изместил и сега идваше от север, откъм ледниците и големите айсберги от Морето на неспирния лед. Есента тук бе кратка, а мрачната зима настъпваше бързо и траеше дълго.

Дризт познаваше тундрата и всичките й особености, сякаш винаги бе живял тук. Всъщност беше прекарал в Долината едва десет години, ала за това време бе научил много за тази земя и за живота в нея. Например, само по вида на пръстта можеше да определи кое време от годината е, с точност до десетина дни. Сега почвата бе започнала да се вкоравява, макар тук-там да се усещаше леко хлъзгане — сигурен знак, че под сухата повърхност все още има кал, последни следи от краткото лято.

Беше се увил плътно с тъмнозеления си плащ, за да се предпази от лютия вятър и макар от наметалото и от шепота на вятъра да не чуваше кой знае какво, той беше нащрек. В тундрата всяко невнимание се заплащаше прекалено високо. Сега например, на няколко пъти бе забелязал следи от снежни хора, а на едно място се бе натъкнал на многобройни дири, каквито обикновено оставяха гоблиновите отряди. Земята му говореше с език, който скиталецът прекрасно разбираше, и тъй като този път не бе тръгнал, за да се бие, той положи специални усилия да не пресече пътя на съществата, които бяха минали оттук преди него.

Много скоро откри и онова, което търсеше — стъпки от два чифта меки ботуши, които се движеха бавно, точно както правеха ловците, дебнещи плячка. От вниманието му не убягна и една специфична особеност — вдлъбването бе най-дълбоко в горния край. Варварите стъпваха именно по този начин — първо с пръстите и чак след това с петите, за разлика от повечето народи в Царствата. Нямаше място за съмнение. Предишната нощ Дризт се бе промъкнал до лагера на варварите, с намерението да се срещне с Ревик и Берктгар, но докато слушаше, спотаен в сенките, разбра, че Берктгар е отишъл на лов, придружен от Киерстаад, сина на Ревик.

В началото тази новина го бе разтревожила — дали пък Берктгар не смяташе да убие младежа?

Бързо прогони тази глупава мисъл. Та нали познаваше Берктгар! При всичките различия между двамата, той си оставаше доблестен войн, а не подъл убиец! Много по-вероятно бе да се опита да спечели доверието на Киерстаад и така да заздрави позициите си в племето.

Скиталецът остана край варварския бивак през цялата нощ, като си тръгна чак на зазоряване, измъквайки се, без никой да заподозре за присъствието му.