Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Сега, когато Берктгар бе начело на племето.

Докато Дризт отиваше на север, по следите на Киерстаад и Берктгар, един друг пътешественик се бе насочил на юг от Грамадата на Келвин. Превита под тежестта на претъпканата си раница, Стъмпет Рейкингклоу крачеше напред, а очите й бяха приковани в една-единствена точка — назъбените върхове на Гръбнака на света.

Втъкнат в една халка на колана й, Креншинибон мълчаливо се наслаждаваше на случващото се. Колко нощи бе влизал в сънищата й! Разбира се, този път бе действал много по-предпазливо от обикновено — властният отломък с основание се боеше от сегашната си господарка, която бе не просто джудже, но и жрица на добро божество. Все пак, с течение на времето, Креншинибон бе преодолял съпротивата й и постепенно я бе убедил, че онова, което й предлага, не е самонадеяна дързост, а предизвикателство, с което тя може да се справи.

И така, преди един ден Стъмпет най-сетне се бе решила и бе поела на юг, с оръжие в ръка, готова да се справи с всяко чудовище, осмелило се да я нападне, и с всяка планина, изпречила се на пътя й.

Все още обаче бе далече от планините — намираше се едва на половината път от Езерото на алените води, най-южното от трите езера на Долината. Креншинибон бе решил да се спотайва — в крайна сметка той бе дело на векове и няколко дни повече или по-малко не бяха от особено значение. Щом стигнеха в планината, той щеше да се погрижи да си намери по-добър съюзник.

Ала тогава, най-неочаквано, кристалният отломък усети нечие присъствие, могъщо и добре познато.

Танари.

Стъмпет спря миг по-късно и в погледа, който му хвърли, ясно личеше изненада. Та той пулсираше, досущ като някое живо същество. Не й трябваше много време, за да осъзнае, че тези вибрации не са нищо друго, освен зов, насочен неизвестно към кого.

— Какво има? — попита тя на глас и вдигна магическия предмет към очите си. — Какво си намислил?

Жрицата все още се взираше с любопитство в сърцевината на кристала, когато ясносиният хоризонт изведнъж помрачня, затулен от огромен черен облак, който бързо се носеше към нея, дочул призива на Креншинибон. Най-сетне Стъмпет сви рамене и втъкна отломъка в колана си. После вдигна поглед.

Твърде късно.

Ерту връхлетя като ураган и я повали, още преди тя да успее да вдигне оръжие. Всичко свърши само за няколко секунди и Креншинибон се озова в ръцете на балора, един съюз, желан и от двамата.

Замаяна и недоумяваща, Стъмпет се надигна на лакти и погледна към демона. Оръжието, избито от ръката й още в първия миг на нападението, лежеше далече от нея и тя се помъчи да призове своя бог. Само че Ерту нямаше намерение да допусне подобно нещо. Мощен ритник я запрати на няколко метра и звярът пристъпи към нея, готвейки се да я разкъса на парчета.

Ала Креншинибон го спря. Не, магическият предмет нямаше нищо против свирепата физическа сила, нито пък хранеше някакво уважение към джуджешката жрица. Но прекрасно осъзнаваше, че врагове като нея могат да им бъдат от полза. Ерту не подозираше нищо за Бруенор Бойния чук и Митрил Хол не бе чувал, че преди време джуджетата си бяха тръгнали от Долината, още по-малко пък знаеше, че пак са се завърнали. Ала едно му бе добре известно — някога Дризт До’Урден бе имал нещо общо с джуджетата от Долината на мразовития вятър. Ако елфът се намираше из тези земи, или някога се завърнеше тук, той най-вероятно отново щеше да потърси дружбата им. А жрицата, която лежеше в краката му сега, очевидно принадлежеше към техния род.

Демонът се приведе над нея и могъщото му присъствие изпълни сякаш целия свят, пречейки й да се съсредоточи достатъчно, за да направи някоя магия или дори да си вземе оръжието. Балорът протегна ръка и на средния му пръст тя видя да проблясва пръстен, украсен с моравочерен камък. Оранжеви пламъци лумнаха в злите очи на Ерту и той поде заклинателен напев на гърления език на Бездната.

Мощен ален лъч изригна от сърцевината на пръстена и обгърна беззащитната жрица.

Изведнъж Стъмпет почувства, че нещо се променя. Вече не гледаше нагоре към демона, а надолу, към собственото си тяло, проснато в краката му! Чу грозния смях на Ерту, усети безмълвното одобрение на отломъка, после ужасено, но безпомощно видя как тялото й се надига от земята и започва да събира пръснатите й вещи.

След това замаяно, с мъка движейки схванатите си крака, се обърна и пое на север.

Душата на Стъмпет обаче, остана заключена в скъпоценния камък, заслушана в доволния кикот на демона, докато злият отломък изпращаше мисловните си вълни към новия си съюзник.