Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Защото най-впечатляващото умение на отломъка бе способността му да издига свое съвършено точно копие, увеличено хилядократно — гигантска кристална кула, наречена Кришал Тирит. По нареждане на Ерту слугите му обиколиха кулата от всички страни, мъчейки се да открият входа й, но така и не видяха нищо — той бе напълно незабележим за обитателите на Материалната равнина.

Когато се позабавлява достатъчно, демонът влезе в Кришал Тирит и побърза да отвори междупространствен портал към Бездната. Миг по-късно Бизматек се озова в кулата, повел окаяния пленник със себе си.

— Добре дошъл в новото ми владение — изсмя се балорът в лицето на безпомощната си жертва. — Сигурен съм, че тук ще ти хареса.

После многоглавият му камшик заплющя свирепо, докато злощастникът не се строполи в безсъзнание.

Бизматек възторжено изрева — веселбата едва сега започваше!

През следващите няколко дни злите същества се заловиха със задачата да се укрепят възможно най-добре, водейки нови и нови слуги: по-нисши демони, стадо мани, а Ерту дори се зае да привлече на своя страна истински танари — шесторъка марилит.

Ала при цялата тази работа балорът нито за миг не забравяше каква е истинската му цел тук нито за миг не оставяше опиянението от абсолютната власт да го отклони от същинската му, по-незначителна задача. Върху една от стените на второто ниво на кулата имаше магическо огледало, което Ерту често използваше, за да разбере какво се случва в Долината. Каква бе радостта му, когато един ден зърна в него омразния изменник! Дризт До’Урден наистина бе тук!

Пленникът, който винаги бе при него, също видя образа на скиталеца, заедно с една млада жена, рижобрадо джудже и пълничък полуръст, и изражението му изведнъж се промени, а очите му — за първи път от толкова много години — се проясниха.

Мъничкото зрънце надежда, покълнало в гърдите му при тази гледка, бе попарено миг по-късно от злия смях на Ерту:

— О, да! Наистина ще ми бъдеш от огромна полза! С твоя помощ ще примамя елфа тук и ще го погубя пред очите ти, а след това ще сложа край и на твоя жалък живот. Това е съдбата ти — няма как да избягаш от нея!

И той отново вдигна камшика си.

— А и ти — добави Ерту малко по-късно, когато пленникът му лежеше на земята, пребит до безсъзнание. — Ти също ще ми бъдеш много полезна… или поне тялото ти!

Окована в сърцевината на пръстена, Стъмпет чу всяка дума, ала безпомощният й дух бе прекалено далече, заключен насред безбрежна, сива пустош, откъдето дори нейният бог не можеше да чуе виковете й за помощ.

Напълно слисани, Дризт, Бруенор и останалите безпомощно гледаха как Стъмпет се завръща в мините с ужасяващо празно изражение. Без да забележи никого, тя отиде до приемната зала на горното ниво и безучастно застана на място, вперила невиждащ поглед пред себе си.

— Душата й си е отишла — предположи Кати-Бри и приятелите й, след като опитаха всичко, за да извадят жрицата от необикновения й унес (включително и като я зашлевят през лицето), бяха принудени да се съгласят с нея.

Дризт прекара дълго време пред замаяната Стъмпет, мъчейки се да привлече вниманието й. Бруенор отпрати почти всички, оставяйки само най-близките си другари (а по ирония на съдбата никой от тях не бе от неговата раса).

Без да знае какво да прави, скиталецът помоли Риджис да му даде рубинения си медальон, което полуръстът стори на драго сърце. Както винаги, когато го видеше, елфът и този път прекара няколко секунди, любувайки се на вълшебната плетеница от светлинки, която можеше да повлече всеки, загледал се по-дълго в нея, в омагьосващите глъбини на камъка. После вдигна могъщия предмет, разлюля го пред лицето на жрицата и й заговори меко.

Дори и да бе видяла медальона и да бе чула думите на елфа, Стъмпет с нищо не го показа.

Дризт се обърна към приятелите си, сякаш за да признае поражението си, ала изведнъж лицето му се проясни, само за да потъмнее още повече миг по-късно:

— Излизала ли е сама напоследък? — попита той Бруенор.

— И още как! — отвърна джуджето. — Та тя не се спира — я виж таз’ раница на гърба й. Тъй както я гледам, пак е катерила някоя планина.

Един бърз поглед към претъпканата раница на Стъмпет потвърди предположението на Бруенор — отвътре се подаваха многобройни пакети с храна, дебели въжета, както и други приспособления за катерене.

— А дали е ходила и до Грамадата на Келвин? — попита Дризт — нещата най-после започваха да си идват по местата.