Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Берктгар беше прав.

Беше прав да отведе хората си обратно в Долината на мразовития вятър и да върне старите им обичаи. Животът в Заселническа твърдина може и да бе по-лесен, а материалните блага, на които се радваха — далече по-многобройни там те имаха сигурен покрив над главите си и храна в изобилие, а съседите им бяха техни съюзници, а не врагове. Ала тук, в откритата тундра, където северните елени препускаха на воля, бе и техният бог. Тук, в тундрата, където бяха погребани предците им, живееше техният дух. В Заселническа твърдина варварите притежаваха повече, ала истински богати можеха да бъдат единствено в Долината на мразовития вятър, защото тук те бяха безсмъртни.

Да, Берктгар постъпи правилно като ги върна обратно, ала Уолфгар също беше прав. Прав бе да обедини племената и да се съюзи с жителите на Десетте града и най-вече с джуджетата. И когато ги поведе към Заселническа твърдина, той пак беше прав, защото се опитваше да им даде по-добър живот, макар по този начин да ги отдалечи прекалено много от същинската им природа, от извечния варварски дух.

„С благородна кръв или с подвиг“ — така се печели водачество в племето и пак така се управлява. С благородна кръв и с мъдростта на вековете, следвайки онова, което е най-добро за всички. Или с подвиг, с храброст и чиста физическа сила. И Уолфгар, и Берктгар станаха вождове с героични дела. Уолфгар — като победи Смразяващия, а Берктгар — като се нагърби с неговите отговорности след смъртта му. Ала с това всички прилики се изчерпваха, защото Уолфгар ръководеше своя народ така, сякаш предците му винаги са го правили, докато Берктгар продължаваше да управлява със сила. Уолфгар винаги търсеше най-доброто за хората си, разчитайки на тяхната подкрепа… или открито неодобрение, в случай че поемеше в грешна посока.

За разлика от него, между Берктгар и племето не съществува подобно доверие. За него власт значи подчинение, налагане на собствената воля. Да, беше прав като върна хората си в Долината, но това бе решение, което взе сам, без да се допита до тях, без да им даде възможност да изразят подкрепата си.

Затова Берктгар греши и, което е по-лошо, не вижда къде бърка. Та нима завръщането към старите обичаи трябва да бъде пълно и абсолютно? Нима новото трябва да бъде отречено и изцяло отхвърлено, без да се запази доброто от него? Както почти винаги, истината е някъде по средата. Ревик го знае, разбират го и мнозина други, предимно по-възрастните и по-опитни войни. Ала те са безсилни и ще продължат да бъдат безсилни, докато той управлява по същия начин, без увереност в собствените си постъпки и затова — без доверие в поданиците си.

Да, решителното му, дори дръзко поведение несъмнено впечатлява не един и двама от племето (най-вече сред младите варвари) и те се чувстват силни и смели, готови да полетят.

Към собствената си гибел, боя се.

А колко по-разумно би било, наред със старите си обичаи, племето да запази и съюзничествата, изковани от Уолфгар. Именно така би постъпил един истински вожд, загрижен не за собствената си власт, а за доброто на народа си.

Берктгар управлява със сила, а не с мъдрост. Водени от него, варварите ще се върнат не само към старите си обичаи, но и към старите си врагове.

Път, неминуемо осеян с болка и страдание.