Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Досещайки се какво подозира приятелят й, Кати-Бри глухо простена.

— И питаш! — заяви Бруенор. — Та тя нямаше очи за нищо друго от мига, в който стигнахме в Десетте града. И да ти кажа, почти съм сигурен, че съвсем наскоро беше там.

Елфът и младата жена се спогледаха и кимнаха многозначително.

— За какво става дума? — поиска да узнае Риджис.

— Кристалния отломък — отвърна Кати-Бри.

След това не им оставаше нищо друго, освен внимателно да претърсят първо Стъмпет, а после и стаята й. Бруенор дори повика един от останалите жреци, за да провери помещението за магически вибрации, но и това не помогна.

Не след дълго приятелите оставиха жреца да се опитва да помогне на Стъмпет да дойде на себе си, или поне да се отпусне, а Бруенор нареди на всичките си поданици — двеста усърдни и неуморими джуджета — да търсят кристалния отломък.

Сега можеха само да чакат и да се надяват.

Същата нощ джуджето, което се грижеше за Стъмпет, връхлетя в покоите на Бруенор и разтревожено му съобщи, че жрицата си е тръгнала и се насочва към изхода на мините.

— Не я ли спря? — попита кралят, отърсвайки се от последните останки от съня.

— Пет джуджета я държат, ама тя не се отказва!

Без да губи повече време, Бруенор събуди приятелите си и четиримата се втурнаха към изхода, където Стъмпет все още се бореше да излезе — тръгваше напред, блъскаше се в джуджетата, които й препречваха пътя и упорито започваше отначало.

— Не можем да я изморим, а и да я нараним не искаме — оплака се едно от джуджетата, когато видя краля.

— Ами хванете я тогаз’ и не я пускайте! — изръмжа Бруенор.

Дризт обаче имаше по-добра идея. Всичко това не бе случайно, убеден бе той, без да може да се отърве от мисълта, че по някакъв начин случващото се с жрицата е свързано с неговото завръщане в Долината.

Обърна се към Кати-Бри и по погледа й разбра, че и тя споделя подозренията му.

— Да вървим — прошепна той на Бруенор. — Според мен Стъмпет иска да ни покаже нещо.

Още преди слънцето да се покаже иззад Гръбнака на света, Стъмпет Рейкингклоу излезе от джуджешката долина и се насочи на север през тундрата, следвана от Дризт, Бруенор, Риджис и Кати-Бри.

Точно както се надяваше Ерту, който ги наблюдаваше от Кришал Тирит.

Едно махване с ръка и образът в магическото огледало избледня и изчезна, а демонът се изкачи до най-високото ниво на кулата, в малката стаичка, където Креншинибон се рееше във въздуха.

Балорът ясно почувства любопитството на магическия предмет, с който вече бе развил силна телепатична връзка. Отломъкът усещаше задоволството му и държеше да узнае причината.

Ерту се изкиска злобно и му изпрати вълна от несвързани образи, възпирайки мисловните му набези.

Изведнъж обаче, почувства мощно нахлуване в съзнанието си, което замалко не изтръгна историята за Стъмпет от устните му. Трябваше да впрегне всичките си сили, за да устои на могъщата воля на отломъка, но дори и така бе прекалено слаб, за да си тръгне от стаичката, а и започваше да усеща, че няма да издържи достатъчно дълго.

— Как смееш… — изсъска той, ала атаката на Креншинибон си остана все така свирепа.

В отговор Ерту продължи да му изпраща поредица от безсмислици — знаеше, че ако отломъкът проникне в съзнанието му този път, той е обречен. Много внимателно демонът посегна към малката кесийка, която висеше от най-долния нокът на кожестите му крила.

Бърз като светкавица, той я разкъса, отвори ковчежето, което лежеше вътре, и извади черния сапфир.

Атаката на Креншинибон стана още по-жестока балорът се олюля.

Ала вече бе постигнал целта си:

— Аз съм господарят! — викна той и протегна анти магическия камък към отломъка.

Последвалата експлозия го запрати към стената и разтърси както кулата, така и целия айсберг из основи.

Когато вдигналият се прах се слегна, от черния сапфир нямаше и следа, с изключение на една миниатюрна, безполезна прашинка, единственото доказателство за съществуването му.

— Никога повече не върши подобни безумства! — долетя телепатичната заповед на Креншинибон, последвана от заплахи за невиждани мъчения, ако случилото се току-що се повтори отново.

Ерту се надигна от пода, изгарящ от гняв и изключително доволен в същото време. Силата на отломъка очевидно бе огромна, след като бе унищожила напълно един толкова могъщ анти магически предмет като сапфира. Ала заповедта, дошла след това, бе значително по-слаба. Явно бе, че Креншинибон е пострадал, макар и само временно, уверен бе демонът. Да нарани отломъка бе последното, което Ерту искаше, ала явно нямаше как — не трябваше да има никакво съмнение кой е истинският господар!