Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Същата нощ петимата приятели се изкачиха до възвишението на Бруенор и приседнаха под звездното небе. И Риджис, и Бруенор, усещаха безпокойството на елфа и младата жена — очевидно бе, че нещо ги тревожи.

— Е, добре де! Изплюйте камъчето най-сетне! — обади се джуджето, когато усети, че повече не може да издържа многозначителните погледи, които двамата си разменяха.

Кати-Бри се разсмя — наблюдателната забележка на баща й донякъде бе разпръснала напрежението. Двамата с Дризт наистина не бяха повикали приятелите си тук, само за да се любуват на луната и звездите. След дълги обсъждания скиталецът най-сетне се бе съгласил, че не е справедливо да държат Бруенор и Риджис в неведение за същинската причина, довела ги в Долината.

Без никакви предисловия и увъртания, Дризт разказа всичко, случило им се през последните няколко седмици — за нападението над Дюдермонт в Града на бездънните води, за пътуването до Каеруич, за престоя им в Карадуун и за Кадърли, който им бе помогнал да стигнат в Лускан само за една нощ. Не пропусна нищо, дори откъслечните редове, които помнеше от стиховете на сляпата вещица, както и предположението им, че Закнафейн е попаднал в плен на Ерту, могъщия танари.

Кати-Бри се обаждаше честичко, най-вече за да увери баща си, че решението да се върнат в Долината се дължи до голяма степен на факта, че за тях домът е там, където се намират той и Риджис.

Когато Дризт свърши, настана тишина. Всички погледи се отправиха към Бруенор, сякаш очакваха не отговор, а присъда.

— Да му се не види, елфе! — изръмжа най-сетне джуджето. — Само неприятности носиш! Ама пък без теб сигурно щеше да ни е страшно скучно!

Кратък, напрегнат смях последва думите му, след това приятелите се обърнаха към Риджис, за да чуят какво мисли той за всичко това.

— Наистина трябва да си намеря и други приятели! — въздъхна той дълбоко, ала както гневът на Бруенор, така и неговото отчаяние бяха само привидни.

Ревът на Гуенивар отекна в нощта.

Те отново бяха заедно, готови да се изправят срещу всяка опасност, изпречила се на пътя им.

Никой от тях не познаваше истинския ужас, причиняван от Ерту, нито пък подозираше, че Креншинибон вече бе попаднал в ръцете му.

Едва доловим шепот раздвижи въздуха, а облак непрогледен черен мрак закри нощното небе, когато страховитият демон полетя на север — над трите езера, над Грамадата на Келвин, над откритата тундра и лагера на варварите. Ерту възнамеряваше да се установи в самия край на Долината, ала когато стигна там, до брега на Морето на неспирния лед, най-неочаквано откри по-подходящо и безрадостно място. Рожба на огнената Бездна, балорът не обичаше снега и леда, ала видът на гигантските айсберги — същинска планинска верига, заобиколена от полузамръзнали и лесно защитими водни площи, досущ крепостни ровове — криеха в себе си възможности, на които той не можеше да устои.

Няколко размаха на крилата и демонът кацна върху най-близкия айсберг. После се взря в мрака, използвайки първо обикновеното, а след това и инфрачервеното си зрение. Както и очакваше, единственото, което видя, бе непрогледна тъма, ледена и мъртвешка.

Накани се да полети навътре в морето, ала усети как Креншинибон му нашепва да потърси по-настойчиво.

Въпреки че не вярваше да открие нещо, Ерту го послуша и продължи да се оглежда. Убеди се, че магическият предмет не бърка миг по-късно, когато от една пещера на около стотина метра от него забеляза да струи топъл въздух. Разстоянието бе прекалено голямо, за да види какво се спотайва там и той предпазливо се приближи, докато не различи група живи, топлокръвни същества, скупчени в кръг.

Някой по-опитен пътешественик, прекарал повече време в Долината, би предположил, че става въпрос за тюлени или някакви други морски животни, ала балорът не знаеше нищо за обитателите на Севера, затова продължи да се промъква потайно.

Оказаха се човекоподобни същества с дълги ръце и масивни глави. В началото Ерту помисли, че са наметнати с кожи, но когато дойде по-близо установи, че не носят никакви дрехи, тъй като имат свои собствени рунтави, бели кожуси, лъщящи от защитния слой мазнина, който ги покриваше.

— Първите войници от бъдещата ти армия — безмълвно се обади Креншинибон, жаден за власт както винаги.

Ерту поспря и се замисли над думите му. Та той нямаше намерение да събира войска, не и тук, насред тази пустош. Смяташе да остане в Долината на мразовития вятър само за малко, докато не разбере дали Дризт До’Урден е наблизо. В случай че изменникът наистина бе в Долината, демонът щеше да се разправи с него и да се насочи към някоя по-гостоприемна (и със сигурност по-гъсто населена) земя.