Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Дризт обаче бързо се успокои и даде знак на приятелите си да не правят нищо — Друзил можеше да им даде още информация.

— Ерту ти предлага сделка, изменнико — обърна се злият дух към скиталеца. — Душата ти, в замяна на душата на изтезавания и на джуджешката жрица.

Начинът, по който Друзил бе нарекъл Закнафейн, накара скиталеца да потръпне от болка и за миг той бе готов да приеме предложението на демона. Дълбоко замислен, той сведе глава и отпусна оръжията си. Готов бе да се жертва — както за баща си, така и за Стъмпет. Та нима можеше да постъпи другояче!

Но щяха ли Закнафейн и Стъмпет да одобрят избора му? Не, прекрасно осъзнаваше елфът, никой от тях не би искал да се спаси, ако цената за това бе неговата душа никой от тях не би могъл да живее с мисълта, че той се е пожертвал заради тях.

Веднъж взел решение, Дризт действа светкавично и преди злият дух да успее да реагира, Сиянието потъна дълбоко в едно от крилата му, докато леденият ятаган, изкован, за да се бори със създания на огъня като него, одраска гърдите му и бързо започна да изпива жизнената му енергия.

Друзил успя да се отдръпне, преди острието да го бе наранило по-сериозно и поиска да каже нещо, един последен опит да се спаси. Само че стрелата на Кати-Бри още в началото бе изгорила магическата защита, която Ерту му бе дал, и вторият изстрел на Таулмарил го събори безчувствен на земята.

Дризт се озова над него само за миг и му нанесе жесток удар с двата си ятагана. Злият дух потръпна конвулсивно, после се стопи в облак лютив, черен дим.

— Не правя сделки с обитателите на долните Равнини — обясни скиталецът на притичалия Бруенор, който, макар да бе закъснял за същинската битка, реши да не рискува и стовари брадвата си върху главата на дребното създание, преди то напълно да изчезне.

— И много правилно — съгласи се джуджето.

Не след дълго Риджис вече похъркваше блажено, Кати-Бри също бе заспала дълбоко. Дризт обаче предпочете да остане буден, макар да не очакваше повече неприятности от Ерту през тази нощ. Той тихичко обикаляше лагера, взираше се в тъмния хоризонт и час по час вдигаше поглед към звездното небе, опивайки се от свободата, която лъхаше от всяко кътче на Долината. В този момент, заобиколен от цялата тази красота, скиталецът най-сетне прозря каква бе истинската причина за идването му тук разбра и защо Берктгар и останалите от Заселническа твърдина се бяха завърнали у дома.

— Няма да откриеш кой знае колко чудовища да надничат иззад проклетите звезди — разнесе се дрезгав шепот зад гърба му и когато се обърна, Дризт видя Бруенор да се приближава към него, напълно облечен, с шлем на главата и с брадва в ръце, готов за път.

— Балорите имат крила — напомни му скиталецът, макар и двамата да знаеха, че не врагове търси той в небето.

Джуджето кимна и застана до него. Възцари се тишина всеки от тях се взираше в мрака, безмълвен, потънал в мислите си, сам сред вятъра и звездите. По свъсеното изражение на приятеля си Дризт се досещаше, че нещо му тежи и че Бруенор си има причина да дойде при него, най-вероятно, за да му каже нещо.

— Трябваше да се върна — проговори джуджето най-сетне.

Елфът го погледна и кимна, ала приятелят му все още съзерцаваше нощното небе.

— Гандалуг се грижи за Митрил Хол — продължи Бруенор, а в гласа му се долавяше извинителна нотка. — Те Залите бездруго си му принадлежат по право.

— А пък ти имаш Долината на мразовития вятър — добави Дризт и джуджето най-сетне се обърна, сякаш се канеше да каже още нещо, да се оправдае.

Ала един поглед в дълбоките, лавандулови очи на скиталеца му бе достатъчен, за да разбере, че няма защо да го прави. Елфът го разбираше, разбираше и постъпките му. Почувствал бе, че трябва да се върне и го бе сторил. Дризт не се нуждаеше от повече обяснения.

Двамата прекараха остатъка от нощта един до друг, смълчани, загледани в хилядите звезди, докато зората не изтри тази величествена гледка от небето, или по-скоро не я замени с нещо не по-малко прекрасно. Не след дълго Стъмпет отново беше на крака, с все същото замаяно изражение и празен поглед. Дризт и Бруенор събудиха другите двама и отново поеха на път, неизвестно накъде.

Отвъд едно неголямо възвишение приятелите съзряха големите ледени късове, които се поклащаха в тъмните води на Морето на неспирния лед. Логиката им нашепваше, че наближават целта си, ала и четиримата се бояха, че Стъмпет няма да спре, а ще продължи напред, рискувайки живота си сред нестабилните айсберги. Те всички знаеха на какво е способен Креншинибон, знаеха, че едно от имената му бе Кришал Тирит, което в превод от елфически означаваше „кристална кула“, но макар възвишението да закриваше хоризонта, бяха сигурни, че ако кулата наистина бе някъде в морето, вече трябваше да са я видели.