Р. Салваторе - Пътеки към утрото

До края на деня не срещнаха никакви препятствия и на другата сутрин поеха на път още по зазоряване. Напредваха бързо — след пролетното топене на снеговете земята отново бе изсъхнала и колелетата на каруците се движеха гладко по твърдата, равна почва.

Слънцето изплува от изток и опали лицата им. Особено силно почувства изгарящата му сила Дризт, чиито лавандулови очи по рождение бяха пригодени към тъмата на Подземния мрак и дори след повече от двадесет години, прекарани на Повърхността, и още шест — насред искрящите води на Саблено море, не бяха напълно свикнали със светлината на Повърхността. Ала той не се пазеше от тази болка, тъкмо напротив — радваше й се и с усмивка приветстваше ярката зора. Тя му напомняше колко далече бе стигнал.

По-късно същата сутрин, когато слънцето се издигна високо в лазурносиньото небе и хоризонтът пред тях стана прозрачно ясен, забелязаха нещо, което според Дризт бе първият им истински досег с дома — мимолетен проблясък, който, реши скиталецът, можеше да бъде само слънчев лъч, отразен от искрящия сняг, покриващ върха на Грамадата на Келвин.

Кати-Бри не бе съвсем сигурна — от там ги деляха още два дни усилена езда, а планината съвсем не бе толкова висока. Младата жена не каза нищо, обаче, надявайки се приятелят ида, е прав. Колко много искаше да се прибере у дома!

Дризт се чувстваше по същия начин и, тласкани от нетърпението, двамата пришпориха конете си, докато каруците не изостанаха далече зад тях. Най-сетне разумът (а и резкият вик, долетял от коларя на първата каруца) им напомни какви задължения имат и ги накара да позабавят крачка.

— Скоро! — рече елфът и Кати-Бри отвърна на усмивката му.

Известно време яздиха сравнително бързо (макар и не така лудешки, както по-рано), докато Дризт не дръпна юздите на жребеца си, принуждавайки го да понамали темпото, и не започна да се оглежда на всички страни и да души въздуха.

Без да чака друго предупреждение, Кати-Бри също премина в тръс и изпитателно се взря в тундрата.

Скиталецът не забеляза нищо необикновено — равната земя имаше обичайния си сиво-кафеникав цвят единствените звуци, които се чуваха, бяха ритмичният тропот на конските копита и шепотът на вятъра единственият мирис, който се носеше във въздуха, бе влажният аромат на лято. Всичко като че ли беше наред… ала именно така действаха чудовищата от тундрата.

— Какво има? — прошепна Кати-Бри.

Дризт продължаваше да се озърта изпитателно. Едва стотина метра ги деляха от каруците зад тях, а и това разстояние бързо се стопяваше. Той все така не забелязваше повод за притеснение, нищо тревожно не достигаше до ушите и обонянието му, ала инстинктът — това безпогрешно шесто чувство — упорито му нашепваше, че нещо не е наред, че двамата с Кати-Бри са пропуснали нещо важно.

Скиталецът извади ониксовата статуетка и тихичко повика Гуенивар. Щом сивкавата мъгла взе да се разсейва, а пантерата — да се материализира до него, той даде знак на Кати-Бри да приготви Таулмарил (нещо, което тя вече бе сторила) и да се върне при кервана, заобикаляйки отдясно. Той щеше да мине отляво.

Младата жена кимна. Косъмчетата по врата й бяха настръхнали, войнският инстинкт недвусмислено й казваше да бъде нащрек. С юздите в едната ръка и лъка в другата, тя препусна към каруците.

Гуенивар дойде с присвити назад уши, разбрала по гласа на господаря си и от собствените си невероятно изострени сетива, че наблизо има врагове. Тя видя Кати-Бри да се отдалечава по десния фланг, видя и Дризт, който се носеше наляво, и се хвърли напред, готова да им се притече на помощ при най-малката заплаха.

Забелязал първо необичайното поведение на двамата си пазители, а след това и появата на Гуенивар, коларят на първата каруца понамали темпото, а после напълно спря. Дризт вдигна единия си ятаган високо във въздуха — знак, че са постъпили правилно.

Кати-Бри първа забеляза врага. Беше се вкопал дълбоко в почвата, толкова навътре, че единственото, което се виждаше от него, бе върхът на рошавата му глава. Снежен човек, най-свирепият ловец на тундрата. Мръснокафеникави през лятото и снежнобели през зимата, за снежните хора се говореше, че нямат равни в умението да се крият. Така си беше, помисли си Кати-Бри почти одобрително. Макар да бяха опитни следотърсачи, и тя, и Дризт бяха минали покрай спотаените чудовища, без дори да ги забележат. Това беше истинската Долина на мразовития вятър, напомни си младата жена. Сурова и безмилостна, тя не прощаваше и най-дребната грешка.