Р. Салваторе - Пътеки към утрото

По-късно същата нощ Киерстаад седеше сам под звездното небе, а душата му се разкъсваше от болка. Сега вече разбираше постъпката на баща си. Ревик не можеше да надвие Берктгар, всички го знаеха, и вместо това възрастният мъж се бе опитал да постигне компромис, от който да спечели цялото племе. Да, с разума си Киерстаад осъзнаваше, че да отстъпи престола, когато вижда, че повечето от сънародниците му подкрепят Берктгар, бе мъдра и храбра постъпка от страна на баща му, ала в същото време сърцето му кървеше от срам, че Ревик бе отказал да се бие.

По-добре да беше паднал от ръката на Берктгар, смяташе младежът… или поне част от него смяташе. Така постъпваха истинските варвари, така повеляваха свещените обичаи на народа им. Какво ли щеше да си помисли Темпос, богът на битките, след днешния ден? И нима щеше да се намери място за Ревик в отвъдното след подобен позор… позор, който щеше да тежи не само върху него, но и върху цялото му семейство!

Киерстаад улови главата си с ръце.

Дали не трябваше да обяви на всеослушание верността си към Берктгар и публично да се откаже от баща си? Берктгар, който беше край него през всички тези години в Заселническа твърдина Берктгар, който беше заедно с него по време на първия му лов в тундрата. Да, Берктгар несъмнено би приветствал подобна подкрепа, уверен, че тя още повече ще затвърди властта му.

Но не! Киерстаад не можеше да изостави баща си, колкото и силен да бе гневът му сега. За да защити семейната чест, той бе готов да вдигне оръжие срещу Берктгар и да го убие, или пък сам да умре. Но никога, за нищо на света, нямаше да изостави баща си!

И двата избора му се струваха еднакво неприемливи и той дълго стоя под звездното небе, с болка в сърцето.

По време на пътуването си от Митрил Хол до Града на бездънните води, Дризт и Кати-Бри бяха овладели добре тънкостите на ездата, ала оттогава бяха минали шест години… шест дълги години, през които нито веднъж не се бяха качвали на кон. Въпреки това, когато керванът остави северозападния хребет на Гръбнака на света зад гърба си, на около пет дена път от Лускан, двамата бяха успели да си припомнят позабравените умения, макар да бяха понатъртени тук-там.

Те бяха сред първите, които зърнаха Долината да изплува на хоризонта пред тях.

Долината на мразовития вятър!

Дризт се канеше да предложи на Кати-Бри да яздят по-бавно, ала тя също бе занемяла от благоговение и дръпна юздите на коня си, още преди скиталецът да успее да каже каквото и да било.

Бяха у дома, наистина си бяха у дома едва стотина мили ги деляха от мястото, където се бяха срещнали за първи път, мястото, оформило не само най-важните им приятелства, но и самия им живот. Вълна от спомени ги връхлетя в мига, в който зърнаха безбрежната тундра да се разстила пред тях и отново чуха скръбния шепот на вятъра, който неспирно довяваше хладния дъх на ледниците. Мразовития вятър, дал името си на долината.

Кати-Бри искаше да каже нещо, нещо красиво и пълно с дълбок смисъл Дризт се чувстваше по същия начин. Ала никой от двамата не можеше да намери думи, с които да опише обзелите го чувства. Гледката на това скъпо на сърцето им място ги бе оставила напълно безмълвни.

— Да вървим — обади се най-сетне скиталецът и хвърли поглед назад, към шестте каруци на кервана, които бързо приближаваха.

После отново насочи вниманието си напред, към красивата и необятна земя, която се простираше чак до хоризонта. Грамадата на Келвин не се виждаше, все още бе прекалено далече, ала скоро и тя щеше да се възправи пред очите му.

Изведнъж елфът усети, че отчаяно иска отново да я зърне! Колко часове, колко дни бе прекарал там!

Колко пъти бе присядал на някой камък в планината и бе съзерцавал хилядите звезди, обсипали небето над главата му, и лагерните огньове на варварите, проблясващи далече в нощта!

Когато се обърна към младата жена, Дризт видя, че тя вече бе препуснала напред, за пореден път прочела мислите му.

В този миг си спомни още нещо, предупреждение от изострените му докрай войнски инстинкти — Долината на мразовития вятър бе всичко друго, но не и сигурно място. Оставяйки Гръбнака на света зад себе си, те се озоваваха в безмилостна и дива земя, където бродеха свирепи снежни хора и жестоки гоблини. Никак не му се искаше да разваля тези първи мигове на Кати-Бри, още не, но искрено се надяваше, че тя и този път споделя мислите му.

И най-малкото невнимание се заплащаше прескъпо в тази безпощадна земя, наречена Долина на мразовития вятър.