Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Именно това трябва да сторя и аз сега — отвърна свещеникът и с тези думи излезе от стаята.

Двамата приятели не говориха повече и мълчаливо довършиха приготовленията си за пътя, който им предстоеше.

Пътя към дома.

Ревик знаеше, че рано или късно ще се стигне дотам, очакваше го от мига, в който осъзна, че Берктгар няма намерение да се отцепи от Племето на лоса и да възроди някое от старите племена.

И така, сега двамата стояха един срещу друг, заобиколени от своите събратя. Всички знаеха какво предстои, ала въпреки това трябваше да го направят, както си му е редът.

Берктгар чакаше да се възцари тишина. Нямаше закъде да бърза — оживеният шепот вещаеше само добро, подкрепата за него нарастваше с всяка изминала минута. Най-сетне (Ревик никога не бе мислил, че времето може да се точи толкова бавно) варварите утихнаха.

Берктгар, който бе окачил огромния си меч, могъщия Банкенфуере, на гърба си, вдигна ръце към небето.

— Искам правото да предявя Предизвикателството! — заяви той.

Думите му бяха посрещнати от възторжени викове… не чак толкова силни, колкото на Берктгар му се щеше, но все пак достатъчно, за да не оставят и капка съмнение за подкрепата, на която той се радваше.

— Докажи ми правото си да отправиш Предизвикателството и ще го приема — отвърна Ревик, както повеляваше традицията. — Тече ли благородна кръв във вените ти?

— Не с благородна кръв, а с подвиг съм заслужил правото на Предизвикателството — грамадният варварин също знаеше обичаите.

Поддръжниците му отново нададоха одобрителни викове.

Ревик поклати глава:

— Само благородната кръв би могла да бъде причина в такъв момент — възпротиви се той и неговите поддръжници (макар и не толкова гръмогласни, колкото тези на Берктгар), зашумяха в знак на съгласие. — Откакто съм начело, племето е силно и сплотено, живеем в мир и благоденствие.

— Аз също управлявах добре — прекъсна го едрият варварин. — В Заселническа твърдина, далече, далече оттук. Преведох хората си през мир и война и заедно се върнахме обратно в Долината, истинския ни дом!

— Където Ревик властва над Племето на лоса — напомни му възрастният мъж.

— С какво право?

И двамата знаеха, че на този въпрос Ревик няма какво да отговори.

— На какво рождено право дължи титлата си Ревик, син на Йорн Червения, който никога не е бил крал?

Възрастният мъж продължи да мълчи.

— Властта ти бе дадена — продължи Берктгар, разказвайки нещо, което всичките му събратя знаеха, ала от друга гледна точка. — Получи я от Уолфгар, син на Беорнегар, без да си я заслужил нито с подвиг, нито с благородна кръв.

Чак в този миг Киерстаад, който наблюдаваше случващото се отстрани, разбра истинската причина, накарала Берктгар да се опита да очерни паметта на Уолфгар. Ако споменът за загиналия вожд все още будеше благоговейно страхопочитание у варварите, надали някой би оспорил правото на Ревик да властва над тях. Ала ако междувременно заслугите на Уолфгар бяха поставени под съмнение…

— Който си спечели титлата от Хийфстааг, крал по рождение и с благородна кръв. Кой тук — обърна се възрастният мъж към тълпата, — си спомня двубоя, в който Уолфгар, син на Беорнегар, заслужено си извоюва правото да се нарече наш крал?

Мнозина закимаха, най-вече по-старите войни, които не бяха напускали Долината, за да заминат за Митрил Хол.

— Аз също го помня — изръмжа Берктгар предизвикателно. — И изобщо не се опитвам да поставя под въпрос правото на Уолфгар, нито всичко, което той стори за народа ни. Ала ти, Ревик, ти нямаш кръвно право на тази титла, така, както нямам и аз. И именно затова аз трябва да бъда крал. Именно затова отправям Предизвикателството!

Одобрителните възгласи екнаха по-силно отвсякога.

Ревик погледна към сина си и се усмихна. Не можеше да отхвърли искането на Берктгар, не можеше и да го победи в битка.

— Приемам — рече той и войните — както неговите поддръжници, така и тези на съперника му — избухнаха в гръмогласни викове.

— След пет часа, преди залез-слънце… — започна Берктгар, ала Ревик го прекъсна.

— Сега!

Исполинът го изгледа учудено, опитвайки се да разбере дали това не е някакъв номер. Обикновено на Предизвикателството можеше да се отвърне по-късно през деня, в който бе отправено, за да успеят двамата претенденти да се подготвят за битката — както физически, така и психически.

Берктгар присви очи и всички затаиха дъх в очакване. По лицето му се разля усмивка. Ревик не можеше да го уплаши — нито сега, нито когато и да било. Много бавно, той посегна към дръжката на Банкенфуере, издърпа страховитото оръжие от ножницата и го вдигна високо над главата си.