Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Ревик също взе оръжието си, ала — както наблюдателният и силно разтревожен Киерстаад не пропусна да забележи — съвсем не изглеждаше готов за битка.

Берктгар предпазливо пристъпи напред, здраво стиснал Банкенфуере с две ръце.

В този миг възрастният мъж вдигна длан и той спря.

— Колцина от нас се надяват Ревик да спечели? — попита вождът и мнозина от войните надигнаха глас в негова подкрепа.

Берктгар, смятайки, че това е само хитрост, целяща да подкопае увереността му, изръмжа гневно.

— А колцина искат Берктгар Храбри да застане начело на Племето на лоса?

Нов взрив от одобрителни възгласи, този път забележимо по-силни, последва думите му.

Ревик се приближи до съперника си, вдигнал едната си ръка и свел острието на брадвата си надолу.

— Предизвикателството получи своя отговор — заяви той и пусна оръжието на земята.

Всички зяпнаха смаяни, Киерстаад може би най-много от всички. Това беше безчестие! Постъпка на страхливец!

— Не мога да те победя, Берктгар — обясни Ревик на висок глас, така че всички да го чуят. — Нито ти мен.

Лицето на исполина се изкриви в гневна гримаса.

— Мога да те направя на парчета! — викна той и вдигна огромния си меч толкова яростно, сякаш се канеше да стори точно това.

— И тогава народът ни ще трябва да понесе последствията от действията ти — тихо рече Ревик. — Независимо кой ще спечели, след двубоя ще останат две племена, разделени от гняв и желание за мъст.

И като огледа събралите се мъже, той отново повиши глас:

— Все още не сме достатъчно силни, за да си го позволим. Независимо дали ще укрепим дружбата си с джуджетата на Бруенор и с хората от Десетте града, или ще изберем да се върнем към стария си начин на живот, трябва да го сторим обединени!

Берктгар продължаваше да се мръщи заплашително. Чак сега разбра — Ревик не можеше да го надвие в битка (това и двамата прекрасно знаеха), затова лукавият старец искаше да обезсмисли самата същност на Предизвикателството. О, как му се щеше наистина да го накълца на парчета! Но какво можеше да направи!

— Обединени! — повтори Ревик и протегна ръка на съперника си.

Едрият варварин бе извън себе си от гняв. Той подпъхна крак под брадвата, която лежеше пред него, и я изрита надалече.

— Ти избра пътя на малодушните! Ти си жалък страхливец и днес го доказа пред всички!

И той разпери ръце като победител.

— Във вените ми не тече кръв на крал! — извика Ревик, приковавайки вниманието на войните. — Нито пък в твоите. Нека народът реши кой от двама ни да управлява и кой да се отдръпне.

— Това се решава с битка!

— Не и този път! — не отстъпи възрастният мъж. — Не и когато цялото племе трябва да страда заради глупавата ти гордост!

Берктгар пристъпи напред, сякаш се канеше да го удари, ала Ревик не му обърна внимание.

— Всичко зависи от вас! — рече той на събратята си.

— Ревик! — викна някой, ала гласът му бързо бе заглушен от група млади бойци, които подкрепяха Берктгар.

Техните възгласи на свой ред бяха удавени от още поддръжници на Ревик, само за да се надигнат с удвоена сила миг по-късно. Много скоро всички крещяха, колкото сили имаха. Няколко души се сбиха, извадиха се дори оръжия.

Дълго време Берктгар не свали изпепеляващ поглед от Ревик, който нито за миг не извърна очи. Най-сетне исполинът поклати невярващо глава. Как можеше Ревик да опозори народа си по този начин!

Ала възрастният мъж знаеше, че е постъпил правилно. Не се боеше нито от поражението, нито от смъртта, но искрено вярваше, че една битка между него и Берктгар ще разедини племето и ще донесе само злочестини и на двете групи. Това със сигурност беше по-доброто решение, стига положението да не излезеше извън контрол.

А като че ли точно това бе на път да се случи. Гръмките викове ставаха все по-силни, вадеха се мечове и брадви, отправяха се неприкрити заплахи.

Ревик внимателно се вгледа в двата лагера, опитвайки се да прецени кой е по-многоброен. Не му отне много време да разбере и да си го признае.

— Спрете! — провикна се той и постепенно събратята му утихнаха. — Кой иска Берктгар да стане крал?

Думите му бяха последвани от взрив от възторжени възгласи.

— Кой иска Ревик да продължи да води племето? — продължи той.

— Ревик, който отказа да се бие! — побърза да се обади Берктгар и с радост установи, че виковете в подкрепа на противника му не бяха нито толкова гръмогласни, нито толкова ентусиазирани.

— Значи всичко е решено — заяви Ревик, по-скоро на съперника си, отколкото на тълпата. — Берктгар е новият вожд на Племето на лоса.