Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Мъглата, която обгръщаше каравелата, бързо започна да се вдига.

Щом вражеският кораб отново изникна пред очите му, Робилард се досети какво бе станало, и като плесна с ръце, изпрати две магически мълнии срещу него. Мачтите изтрещяха под страховития удар, мнозина от пиратите рухнаха мъртви. В това време „Морски дух“ се бе приближил достатъчно и тетивата на стрелците му зазвънтяха. Моряците край балистата също не бездействаха, ала този път стрелата им бе малко по-различна — къса и небалансирана, тя влачеше след себе си дълга верига, по която бяха закачени десетки абордажни кукички. Хитрото приспособление се мяташе насам-натам, докато летеше, оплиташе въжетата на каравелата и ги повреждаше.

Само след миг, сред пиратите се приземи и най-страшният „снаряд“ на врага — огромна, тристакилограмова пантера.

— Готов ли си, елфе? — подвикна Робилард на Дризт, а в гласа му за първи път от началото на битката пролича вълнение.

Скиталецът кимна и даде знак на своите другари — двадесетина калени ветерани, които съставляваха абордажния отряд на „Морски дух“. Без да губят и минута, те се застичаха към Робилард, като пътьом захвърляха лъковете и вадеха оръжията за близък бой. Докато Дризт, който водеше нетърпеливите бойци, стигне до него, магьосникът вече бе отворил искрящ магически портал пред себе си. Без да се поколебае, елфът се хвърли напред, с голи ятагани в ръце. По острието на единия от тях, Сиянието, играеше яростен, син пламък.

Миг по-късно скиталецът се озова насред смаяните пирати и оръжията му подеха мълниеносния си танц, поваляйки всеки, който се намираше достатъчно близо. Бърз като котка, той се хвърли на земята и се претърколи, докато стрелата, която един от корсарите бе насочил срещу него, прелетя над главата му, без да го нарани. После отново скочи на крака и преди злощастният стрелец да успее да реагира, Сиянието вече бе потънало дълбоко в гърдите му.

Междувременно от магическия тунел продължаваха да прииждат нови и нови моряци и не след дълго палубата на каравелата се огласи от звън на оръжия и бойни викове.

Не по-малко страховита бе и Гуенивар, която, превърнала се сякаш в кълбо от нокти и зъби, сееше гибел на кърмата, докато пиратите отчаяно се мъчеха да избягат от лапите й. Онези, които някак си успяха да избегнат ужасяващата й паст, панически скочиха през борда — хиляди пъти предпочитаха акулите пред огромната котка.

„Морски дух“ отново се наклони рязко, докато Дюдермонт завиваше наляво, готвейки се да посрещне челно новите двама противници. И макар да предполагаше, че пиратите все още имат числено превъзходство над малкия му абордажен отряд (дори и след първоначалната сеч, съотношението на силите сигурно беше две към едно), капитанът се усмихваше, уверен в успеха на своите мъже.

Мрачният елф и неговата пантера обикновено бързо слагаха нещата по местата им и поправяха подобни неравенства.

От мястото си на върха на мачтата, Кати-Бри успя да свали още неколцина вражески стрелци, заели стратегически позиции, а един от изстрелите уби не само мъжа, в когото тя се целеше, но и гоблина до него!

После младата жена обърна гръб на каравелата и се зае да насочва движенията на отдалечаващия се „Морски дух“.

Дризт ту тичаше, ту се претъркулваше през глава, само за да скочи миг по-късно и да връхлети върху поредния противник, забивайки ятаганите си там, където ударът бе най-смъртоносен. Скрити под ботушите си, той носеше предпазители, изплетени от искрящи, митрилни халки и прикрепени към здрави, черни ленти. Надарени с магия за бързина, преди те принадлежаха на Дантраг Баенре, прословут Повелител на меча в Мензоберанзан. И макар Дантраг да ги бе носил около китките си, за да направи ръцете си по-бързи, Дризт бе открил, че целта им е друга. Слагайки ги около глезените си, скиталецът можеше да се движи с пъргавината на див заек.

Носеше ги и сега — съчетани с бездруго забележителната му ловкост, те объркваха пиратите, които никога не бяха сигурни нито къде е той в момента, нито къде ще се появи в следващия миг. Всеки път, когато някой от тях сбъркаше и елфът го изненадаше, ятаганите не пропускаха възможността да го накажат за грешката. През цялото време Дризт се стараеше да върви напред, към кърмата на каравелата, където щеше да обедини усилията си с Гуенивар — бойния другар, който го познаваше така добре, че предугаждаше всеки негов ход.

Само че така и не успя да се добере дотам. Сражението почти бе свършило, мнозина от корсарите лежаха мъртви, други хвърляха оръжие, а някои, обзети от отчаяние, скачаха зад борда. Един от тях обаче, най-опитният и най-страшният, приятелят на Пиночет, не бързаше да се предава.