Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Дюдермонт не обръщаше внимание на тези сцени, но това не означаваше, че се има за нещо повече от клатушкащите се морски вълци. Тъкмо напротив, у тях имаше нещо, което събуждаше интереса му, някаква искреност, която сякаш се надсмиваше над празната суета на благородническите дворове.

Капитанът се уви още по-плътно с дебелия си плащ, в опит да се предпази от бръснещия нощен вятър, който духаше от пристанището. Малцина се престрашаваха да минат сами по Крайбрежната улица дори и посред бял ден, ала Дюдермонт се чувстваше спокоен. На кръста си носеше своята богато украсена сабя и нямаше да се поколебае да я използва. Освен това, в целия град вече се говореше, че капитанът на „Морски дух“ е под личната закрила на управниците, както и на неколцина могъщи магьосника, които щели да открият и унищожат всеки, дръзнал да обезпокои, когото и да било от екипажа на „Морски дух“. Дюдермонт без всякакво притеснение крачеше по Крайбрежната улица (все пак, градът на бездънните води бе домът на „Морски дух“) и затова изпита по-скоро любопитство, отколкото тревога, когато чу някой да го вика и видя един мършав, дребен старец да му маха от близката пряка.

Капитанът спря и се огледа наоколо. Над улицата беше легнала тишина, нарушавана само от врявата, долитаща откъм многобройните пивници, както и от проскърцването на полюшваните от нощния бриз кораби.

— Ти си Дьо-дейр-мунт, нали? — мъчителен, свиркащ звук придружаваше всяка дума на стареца, а широката му, почти похотлива усмивка, разкри малкото криви зъби, които стърчаха от почернелите му венци.

Дюдермонт се вгледа изпитателно в него, но не каза нищо — не гореше от желание да издава самоличността си пред този човек.

— Ако си ти — изхъхри старецът, — значи имам да ти река нещо. Предупреждение ти нося, предупреждение от един, дето се боиш от него, па и той си е за страх.

Капитанът продължи да мълчи с все същото безстрастно изражение на лицето, ала мислите му трескаво запрепускаха. От кого ли се боеше? Дали непознатият не говореше за Пиночет? Да, изглеждаше напълно възможно, особено след като по-рано тази седмица „Морски дух“ бе пленил две от каравелите на пирата и ги бе докарал в пристанището под стража. От друга страна, малцина в Града на бездънните води имаха някаква връзка с Пиночет, който се подвизаваше доста далече оттук, на юг от Портата на Балдур, близо до провлаците край Муншейските острови.

Но ако не ставаше дума за Пиночет, кого ли имаше предвид старецът?

С все същата неприятна усмивка, непознатият даде знак на Дюдермонт да се приближи, но когато видя, че той няма да го стори, сам направи крачка към него.

— Да не би да се боиш от стария Скарамунди? — изкиска се мъжът.

Дюдермонт прекрасно разбираше, че това може да е клопка. И най-опасният убиец в Царствата можеше да има не по-малко безпомощен вид… а после да забие отровна кама в гърдите на жертвата си в мига, в който приспеше вниманието й.

Непознатият излезе от тясната уличка и пристъпи напред.

Не, каза си Дюдермонт, мъжът пред него изглеждаше прекалено истински, за да бъде предрешен.

Освен това двамата като че ли не се срещаха за първи път — капитанът и друг път го бе виждал наоколо, обикновено свит в тясната пряка, която очевидно бе неговият дом.

Какво ставаше тогава? Дали някъде наблизо не бе заложена засада, а старецът бе просто примамка?

— Е, щом не щеш да чуеш каквото имам да река… — махна с ръка непознатият и като се подпря на бастуна си, закуцука към тъмната уличка, мърморейки си под носа: — Най-обикновен пратеник, туй съм аз, пък щом не щеш да си получиш съобщението, то си е твоя работа!

Дюдермонт отново се огледа наоколо и като не видя жива душа, нито пък подозрителни места, където би могъл да се спотаи някой, пристъпи напред. Междувременно, старецът се бе поотдалечил и сега, полускрит от косите сенки, хвърляни от една висока сграда вдясно, едва се виждаше в мрака. Все пак явно чуваше достатъчно добре, защото се засмя, после се прокашля и направи още една крачка към мрачната пряка.

С ръка върху дръжката на сабята си, Дюдермонт предпазливо тръгна към него, като не спираше да се оглежда във всички посоки.

— Достатъчно! — рече изведнъж и непознатият се закова на мястото си. — Ако имаш да ми казваш нещо, направи го сега!

— Не бива, не бива — отвърна старецът. — Има неща, дето е по-добре да не се изричат на висок глас.

— Говори! — настоя капитанът.

Дръзкият старик се усмихна широко и отново се покашля, навярно за да прикрие смеха си. После пристъпи към Дюдермонт и спря на по-малко от метър от него.