Р. Салваторе - Пътеки към утрото

С яростен вик на уста той се хвърли напред, поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му. За няколко секунди прекоси палубата и скочи през борда, обратно в морето, където беше истинският му дом и където раните му скоро щяха да зараснат.

По-бърз и от светкавица, Дризт се озова до парапета и дори можа да нанесе още един удар, преди Каракус да се хвърли във водата. Сега обаче не му оставаше друго, освен да се откаже — нямаше как да го последва зад борда, макар да бе наясно, че тролът наистина щеше да се възстанови напълно.

Още преди да успее да даде израз на разочарованието си, Дризт усети нещо черно да профучава покрай него и видя как Гуенивар прелита над бордовата ограда и цопва във водата.

Миг след като пантерата потъна в синята прегръдка на морето, бурните вълни скриха и нея, и ранения Каракус.

Неколцина от другарите на Дризт притеснено се взряха зад борда, разтревожени за котката, към която искрено се бяха привързали през последните шест години.

— Гуенивар не е в опасност — успокои ги скиталецът и за доказателство вдигна ониксовата статуетка така, че всички да я видят.

Най-страшното, което тролът можеше да причини на пантерата, бе да я изпрати обратно в Звездната равнина, където тя щеше да се излекува и от най-тежките рани и отново щеше да бъде готова да се притече на помощ на своя господар. Въпреки това, лицето на Дризт беше мрачно — Гуенивар сигурно изпитваше болка.

Над каравелата се възцари тишина, нарушавана единствено от проскърцващите греди на стария кораб.

Внезапно откъм юг долетя звук от силен взрив и всички се загледаха натам, мъчейки се да различат какво става. Макар битката да бе доста далече, те ясно видяха единия от вражеските съдове да се отдалечава. Другият (също каравела) беше обхванат от високи пламъци, а „Морски дух“ кръжеше около него. От наблюдателницата на шхуната се сипеха стрела след стрела, които късаха платната и трошаха мачтите на очевидно безпомощния пиратски кораб.

Дори от това разстояние Дризт и другарите му видяха как победената каравела смъква знамето си от гротмачтата — знак, че признава поражението си.

При тази гледка всички от абордажния екип нададоха тържествуващ вик, който секна миг по-късно, когато водата от едната им страна бурно закипя. Насред буйния вихър мъжете от време на време успяваха да зърнат черна козина и лъскави, зелени люспи. Изведнъж нещо се отдели от мелето и бавно се понесе по повърхността. На Дризт не му трябваше много време, за да разпознае в отвратителния предмет откъсната тролска ръка, а не след дълго най-сетне различи какво става във водата. Гуенивар се бе покатерила върху гърба на чудовището, предните й лапи бяха впити в раменете му, задните й ритаха яростно във всички посоки, раздирайки кожата и месото му, а страховитите й челюсти бяха здраво склещени около врата му.

Водата около тях почерня от тъмната кръв на пирата, навсякъде се разхвърчаха късове плът и парчета кости. Не след дълго всичко свърши и Гуенивар застина, без да изпуска безжизненото тяло на скрага от смъртоносната си хватка.

— Най-добре е да го извадим от водата — обади се един от другарите на Дризт. — Иначе много скоро ще се навъди цял екипаж от тия гнусни твари!

Въоръжени с дълги рибарски куки, моряците се струпаха край бордовата ограда и се заловиха с неприятната задача да извлекат разкъсания труп на палубата. Гуенивар с лекота се изкатери на борда на каравелата и хубаво се отръска, обливайки всички наоколо с дъжд от солена вода.

— Морските тролове се съживяват, само когато са във водата — обясни един от мъжете на Дризт. — Ще го оставим да изсъхне хубавичко на нока и после ще го изгорим.

Скиталецът кимна. Абордажният отряд си знаеше работата. Моряците щяха да се погрижат за пленените пирати и да пооправят пострадалата каравела, за да може да издържи пътуването до Града на бездънните води.

Дризт обърна поглед на юг и видя „Морски дух“ да се завръща, а до него се клатушкаше победеният пиратски кораб.

— Тридесет и осем и тридесет и девет — промърмори той.

Гуенивар тихичко изръмжа в отговор и отново се отръска, измокряйки го от глава до пети.

Капитан Дюдермонт изглеждаше съвсем не на място, докато крачеше по обвеяната с мрачна слава Крайбрежна улица, която опасваше пристанището на Града на бездънните води. Изисканите дрехи прилягаха съвършено на високата му, стройна фигура; косата и брадата му бяха грижливо подстригани; осанката му бе горда и изпълнена с благородство, както винаги. Лъхащи на бира, от пивниците наоколо час по час излизаха моряци, които или се отдалечаваха с клатушкане, или се строполяваха на земята и оставаха да лежат в прахоляка и мръсотията, докато поизтрезнеят. Единствено това, че не носеха нищо, което да си струва да бъде откраднато, ги спасяваше от набезите на десетките джебчии, които се спотайваха в сенките наоколо.