Р. Салваторе: Пътеки към утрото

Приведен, защото вратата беше прекалено ниска за огромното му триметрово туловище, той излезе от каютата си. Носеше само тънка дреха без ръкави и възкъси панталони, които не можеха да скрият люспестата му, зелена кожа рядката му коса с цвят на водорасли се разстилаше по широките рамене. Нямаше никакви оръжия, поне не такива, които бяха излезли изпод чука на някой майстор, ала мръсните му нокти и дългите, остри зъби изглеждаха достатъчно смъртоносни.

— Значи слуховете са верни, мрачни елфе? — проговори той с бълбукащ глас. — Наистина кръстосваш моретата.

— Не те познавам — отвърна Дризт, спирайки на прилично разстояние от пирата — предполагаше, че пред себе си вижда Каракус, морския трол, за когото му бе говорил Дюдермонт, ала не можеше да бъде сигурен.

— Но аз те познавам! — изръмжа чудовището и замахна към главата му с отвратителната си ръка.

Дризт побърза да отскочи встрани, после падна на едно коляно и рязко се завъртя, а двата ятагана прорязаха въздуха.

По-пъргаво, отколкото тежкото му туловище предполагаше, тролът се отдръпна и ятаганите успяха само да го поодраскат.

Без да губи и миг, пиратът се хвърли срещу Дризт, с намерението да се възползва от неудобната му позиция и да го събори, както бе коленичил, ала и този път скиталецът бе прекалено бърз. Само за части от секундата той скочи на крака и се престори, че тръгва наляво, но щом тролът, подведен от уловката му, се накани да го последва, Дризт се хвърли надясно, точно под протегнатата му ръка.

Сиянието се заби в бедрото на скрага, а леденият ятаган потъна дълбоко в хълбока му.

Чудовището отново замахна, но този път скиталецът не направи опит да се предпази — след току-що получените удари противникът му се олюляваше нестабилно и надали можеше да използва напълно чудовищната си сила. Дългата, мършава ръка се стовари върху рамото на елфа с глух звук, но отскочи, без да го нарани. Миг по-късно той вече се бе обърнал с лице към противника си, вдигнал двата ятагана пред себе си.

Невъобразимо бърз, той провря Сиянието под вдигнатата ръка на Каракус, поряза лакътя му и закачи острието за провисналата кожа. В същото време леденият ятаган се промуши покрай другата ръка на трола и се насочи към гърдите му.

Изгубилият равновесие скраг можеше да направи само едно и Дризт, уверен, че знае какво ще е то, стисна още по-здраво дръжката на Сиянието, дори го подпря с рамо, за да не мърда, и зачака. Заслепен от болка, Каракус изрева и отскочи настрани, в точно обратна на закривеното острие посока. Плътта му от рамото чак до китката се отдели и тупна на земята с ужасяващ тъп звук.

Черните му очи пламнаха от ярост и омраза. Бавно, той сведе поглед към оголената кост на ръката си, после към парчето месо, което се гърчеше на палубата и най-накрая към Дризт, който стоеше спокойно на няколко крачки от него, кръстосал оръжия пред себе си.

— Проклет да си, елфе! — изръмжа пиратът.

— Предай се — заповяда скиталецът.

— Нима смяташ, че си победил?

Вместо отговор, Дризт погледна към парчето плът на земята.

— Глупак! — изсмя се Каракус — Раната ще зарасне.

Прав беше и елфът го знаеше. Морските тролове, досущ както събратята си от сушата, бяха известни със способността да се регенерират. Дори разчленено на парчета, мъртвото тяло на един трол можеше да се съживи.

Освен ако…

Дризт отново призова вродените си магически умения и изведнъж по зелената люспеста кожа плъзнаха пурпурни пламъци. Всъщност, те бяха напълно безвредни — мрачните елфи ги използваха, за да очертаят по-ясно силуета на противника си. Те нямаха силата да изгорят каквото и да било, нито пък можеха да предотвратят регенерацията на някой трол.

Дризт, разбира се, го знаеше… ала не и Каракус, готов бе да се обзаложи той.

Грозното лице на скрага се разкриви от ужас и той трескаво размаха здравата си ръка, мъчейки се да угаси упоритите огнени езици, които продължаваха да играят около тялото му.

— Предай се! — повтори Дризт. — Предай се и ще угася огъня, за да се възстановиш от раните си.

Вместо отговор, Каракус пристъпи към него, с пламнал от омраза поглед, но като видя скиталеца да вдига двата си ятагана, реши, че не иска отново да усети на какво са способни, особено сега, когато пламъците му пречеха да се възстанови.

— Пак ще се срещнем! — закани се той и се обърна назад… само за да види слисаните лица на дванадесетина мъже — моряци на Дюдермонт и неколцина от пленените му пирати — да се взират в него с изумление.