Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Какво би могло да предизвика подобно нещо? — обърна се Дризт към капитана.

— Нищо, което съм срещал досега — отвърна Дюдермонт. — На греблата! — извика той на екипажа.

И се опитайте да вдигнете някое платно. Може и да успеем да я заобиколим.

Когато отново се обърна към морето обаче, Дюдермонт видя елфа да клати мрачно глава — мъглата вече се намираше много по-близо. Тя се движеше!

— Приближава се! — изумено ахна той.

— И то доста бързо — добави скиталецът, не по-малко слисан… поне докато до острия му слух не долетя приглушеното кискане на Харкъл Харпъл.

Ето кой стоеше зад всичко това! Обърна се тъкмо навреме, за да види как магьосникът се шмугва през отвора, водещ в трюма, и тъкмо се канеше да го последва, когато чу Дюдермонт да си поема шумно дъх.

Разнесоха се уплашени викове, а Кати-Бри, с почти отчаяно изражение, се спусна от мястото си на върха на мачтата.

— Какво става? — възкликна тя, ала преди някой да успее да й отговори, сивата пелена ги обгърна.

Песента на морето изведнъж заглъхна, всичко наоколо като че замря. Моряците се скупчиха един до друг, мнозина извадиха оръжията си, сякаш всеки момент очакваха някой враг да изскочи от мъглата.

В този момент се появи Гуенивар и подозренията на Дризт за случващото се съвсем се затвърдиха — макар да бе присвила уши назад, пантерата изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото разтревожена.

— Междупространствена е — отбеляза скиталецът и когато видя недоумението в очите на Дюдермонт, добави: — Това е дело на Харкъл. Използва магия, за да ни изведе от открито море.

Лицето на капитана светна, Кати-Бри също се зарадва… поне докато не осъзнаха на кого дължат привидното си спасение.

Младата жена се обърна към надвисналата гъста мъгла и изведнъж усети, че да се носи в открито море на борда на тежко повреден кораб, съвсем не й се струва толкова страшно.

— Какво искаш да кажеш? — изрева Робилард и като плесна яростно с ръце, преведе въпроса си на езика на водния дух.

Отговорът долетя веднага, без никакво колебание, а подобни създания (както магьосникът прекрасно знаеше), си имаха свои начини да научават истината. Този воден дух бе доста отзивчив и надали го лъжеше.

Шхуната я нямаше в морето, просто бе изчезнала.

Робилард не скри въздишката си на облекчение, когато чу следващите думи на създанието — „Морски дух“ не бе потънал, просто вече го нямаше в открити води.

— Харкъл Харпъл — досети се той. — Пренесъл ги е в някое пристанище. Браво на него!

После се замисли над положението, в което се намираше в момента, сам-самичък насред безбрежния океан. Нямаше особен избор и, като нареди на водния дух да поеме на изток, той му обясни, че ще се нуждае от него до следващата сутрин. След това извади своята книга с магии, великолепен непромокаем том, подвързан с кожа, и премести златната лентичка, с която отбелязваше докъде е стигнал, на страницата с телепортираща магия.

Сега вече можеше да се отпусне. Имаше нужда от сън, за да възстанови силите си. Можеше да разчита на водния дух за сигурността си, а на сутринта щеше да се пренесе в покоите си в Града на бездънните води. Да, каза си Робилард, последните няколко седмици бяха изтощителни и доста скучни и май наистина бе дошло време за заслужен отдих на сушата.

Дюдермонт просто щеше да го настигне малко по-късно.

„Морски дух“ продължи да се рее в призрачната тишина още дълго. Не се чуваше нито песента на вълните, нито шепотът на вятъра, а мъглата бе толкова гъста, че Дризт трябваше да се надвеси през парапета, за да зърне, макар и за миг водата. Не посмя обаче да докосне сивкавите валма, тъй като не бе сигурен какво точно прави магията на Харкъл (ако, разбира се, това изобщо бе негово дело).

Най-сетне до ушите им достигна плисъкът на вълни, разбиващи се в носа на кораба. Почти незабавно мъглата започна да се разпръсва и, въпреки че все още не виждаха къде са попаднали, всички безпогрешно усещаха, че нещо се е променило.

— Въздухът — обади се Кати-Бри и останалите закимаха в знак на съгласие.

Нямаше го вече соленият морски аромат, така наситен и тръпчив, че оставяше вкус в устата. Вместо него се носеше свежият полъх на лято, изпълнен с мириса на цветя и разлистени дървета, и сладникавият дъх на блато. Звуците също бяха различни — безспирният, скръбен напев на вятъра и приглушеният плясък на морските талази бе отстъпил място на тихия ромон на далече по-малки вълнички и мелодичните трели на…