Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Капитанът се спусна пръв, докато скиталецът се оглеждаше за последен път, за да се увери, че всички са се прибрали. Единствено Робилард бе все още там — плътно притиснат до бордовата ограда, той гръмко проклинаше бурята и запращаше магически вихри срещу нея. Когато усети, че елфът го гледа, той му махна да върви и посочи пръстена си, за да му напомни, че няма защо да се тревожат за него.

Щом спусна капака над главата си, Дризт побърза да извади ониксовата статуетка. Можеше само да се надява, че пантерата е открила моряка и го държи здраво — ако се позабавеше още малко, човекът бездруго щеше да се удави.

— Върви си у дома, Гуенивар — прошепна той на черната фигурка.

Искаше му се веднага да призове пантерата обратно в Материалната равнина, за да разбере дали мъжът е спасен, ала корабът се олюля под напора на поредната яростна вълна и статуетката се търкулна в сенките. Дризт се хвърли след нея, но наоколо бе прекалено тъмно и прекалено тясно.

Сврени в мрака, моряците нямаше как да разберат дали това наистина е същата буря, която ги бе връхлетяла на идване. Ако беше така, то стихията очевидно бе набрала нови сили, защото подхвърляше шхуната като тресчица. През всяка пукнатина по палубата над главите им нахлуваше вода и само това, че не спираха да я изгребват, упорито и ритмично, напук на тъмнината и опасността, все още държеше кораба на повърхността. Всичко трая два часа, два мъчителни часа, в които животът им висеше на косъм, ала Дризт се оказа прав в оценката си за решението на Дюдермонт — спаси ги единствено това, че се намираха в периферията на бурята, а не в сърцето й. Никой в Царствата не би оцелял, ако тази стихия го връхлетеше с цялата си страховита мощ.

Най-сетне всичко утихна, само от време на време се разнасяше глухият тътен на отдалечаващите се гръмотевици. „Морски дух“ здравата се бе килнал на една страна, но поне се държеше над водата.

Дризт бе първият, който излезе на палубата, веднага след него се показа и Дюдермонт. Пораженията бяха сериозни, особено тежко беше пострадала гротмачтата.

— Ще можем ли да я поправим? — попита скиталецът.

— Не и ако не хвърлим котва някъде — поклати глава капитанът, без да си прави труда да уточни, че най-близкото пристанище сигурно се намира на повече от петстотин мили.

Не след дълго към тях се присъедини и Кати-Бри заедно с ониксовата статуетка. Без да губи нито миг, елфът повика Гуенивар, която се отзова начаса, заедно с доста окаяно изглеждащия моряк.

— Това ще го разказваш на внуците си! — весело каза Дризт и го потупа по рамото, опитвайки се да повдигне духа на всички, които се намираха наоколо.

Все още позамаян, мъжът кимна смутено и се остави да бъде отведен от двама от другарите си, за да се посъвземе.

— Прекрасна приятелка! — отбеляза Дюдермонт и кимна към Гуенивар. — Без нея той със сигурност беше обречен.

Дризт кимна и погали вярното животно по мускулестия врат — никога, нито за миг, не бе смятал, че тя му дължи помощта си заради фигурката. Приятелството на Гуенивар не му се полагаше даром — то трябваше да се заслужи.

Кати-Бри внимателно следеше реакциите на скиталеца. Досещаше се, че очевидното му облекчение от благополучното завръщане на моряка не се дължи само на искрената му загриженост за другите. Ако мъжът се бе удавил, това би стоварило върху плещите на елфа тежестта на нови угризения заради поредния невинен, станал жертва на неговото мрачно минало.

За щастие морякът беше спасен и за миг всички се успокоиха — май наистина им се бе разминало без човешки загуби. Радостта им обаче секна, когато Харкъл изскочи на палубата и зададе простичкия, но уместен въпрос:

— А къде е Робилард?

Всички погледи се насочиха към кърмата и видяха, че бордовата ограда се е разцепила точно там, където Дризт за последно беше забелязал магьосника.

Сърцето на скиталеца се сви, а Кати-Бри се втурна към перилата и се надвеси над тях, взирайки се в спокойната вода.

Дюдермонт обаче, не изглеждаше особено притеснен.

— Робилард си има свои начини да се спаси от бурята — увери ги той. — И преди се е случвало.

Така си беше, осъзнаха Дризт и Кати-Бри. И двамата си спомняха няколко случая, в които магьосникът си бе тръгвал от „Морски дух“, за да присъства на особено важни събрания в своята гилдия в Града на бездънните води, въпреки че оттам ги деляха стотици мили.

— Пък и нали не може да се удави — добави Дюдермонт. — Не и докато носи онзи свой пръстен.